(7) ЗАХАРИ ПЕТРОВ МИЛЕНКОВ - ПРОФЕСИОНАЛНА АВТОБИОГРАФИЯ - ЧАСТ СЕДМА

Постановлението, което определи „Златния фонд”, като Архив с постоянен състав на документите (като архивите на МНО и МВР) и му делегира права и ЗАДЪЛЖЕНИЯ на Звуков архив на България и Орган за управление при Главното управление на архивите при Министерския съвет, изискваше нова организация на сектора. От Техническия директор инж. Иван Симов получих разпореждане да подготвя Проект за новата организация на „Златния фонд”. 

Подготвих Проекта, но преди да внеса за обсъждане на ниво Дирекция, реших и един по един запознах с проекта и потърсих мнението на най-дългогодишните специалисти в сектора – Екатерина Пунева, Иглика Мангова, Димитър Пехливанов. Един по един! И нямаше притеснения в никой от тях! След това го предоставих за информация и на останалите колеги. Но за мен беше ясно, че за да решаваш такива въпроси на събрание, участниците трябва да са КОМПЕТЕНТНИ и НЕОБРЕМЕНЕНИ от лични пристрастия! 

Междувременно се смени Техническият директор инж. Иван Симов с неговия дългогодишен зам-директор, който си остана „ЗАМ” по дух ... 

За проблем с една уредничка в сектора, който се отразяваше и върху останалите, потърсих съдействие от новия Технически директор, но не би.... А времето изизскваше смелост! 

Омерзен от нечестни, объркани и страхливи хора около мен, след едно „съвещание” в сектора, си подадох оставката пред новия технически директор инж. Атанасов от всички мои задължения като ръководител и МОЛ и с молба заплатата ми да бъде съответно намалена!

Не след дълго бях изненадан с „колективното” мнение на сектора в един документ, което може да се резюмира с един последен абзац от него:

И само един човек беше го подписал с „НЕ СЪМ СЪГЛАСНА” и една с „ОСОБЕНО МНЕНИЕ”. 

Вдъхновителят на този документ и съгласните с него/нея би трябвало да си дават сметка, че те нямаха моите знания и квалификация за да плуват в тези нови, и за Звуковия архив на България – „Златния фонд” на БР, води! Не е приятно да си дадеш сметка, макар и само пред себе си, че нямаш необходимите знания и можене за това. Вероятно организаторът/организаторката е използвала това за да „сплоти” притеснените или нечестните около своят личен интерес...В цялата история сега като че ли прозира шеговития превод на модерните тогава буквички СДС...

С новия Закон за архивите, „Златния фонд” излизаше на съвършенно ново ниво на управление в държавата! И само новото развитие на държавата спаси „колектива” на „Златния фонд” от държавната функция „Орган за управление”, за което служителите в сектора нямаха компетентност! Но аз имах!

Колегите, подписвайки своето „компетентно” мнение, не знаеха, че аз вече си бях подал оставката като ръководител... Датите на двата документа показват недвусмислено това! Този факт добавя още към достойнството на тези, които ме бяха защитили с подписа си. Благодаря им!

Моят Проект, който беше повода, но не и причината, по-късно беше реализиран по същество, тъй като отговаряше на естествения ход на развитие – ръководството на „Златния фонд не се осъществяваше „от Управителен съвет, избиран от целия колектив”, а получи строго единоначалие, та чак до Дирекция, включваща и „Фонотеката”, и „Справочна редакция”!

И ... продължих да работя в „Златния фонд”, но вече в студио „Памет” като редови специалист. За щастие, студиото се намираше на ул. „Аксаков” в София, далеч от сградата на БР, в която с желание до този момент бях работил вече 30 години. 

Въпреки това, уважението ми към Златния фонд и Радиото като институция остава и до сега! 

Сградата на ул. „Аксаков”, където на втория етаж се помещаваше студио „Памет”.

Даже и след този момент се налагаше да продължа да сътруднича на ръководството на Радиото в лицето на директора Александър Владков в отговорните и трудни преговори с ръководството на Главно управление на архивите при Министерския съвет. В онзи момент ние, Радиото, според Закона за архивите, беше орган за управление на Държавния архивен фонд за фонодокументи в България. 

След години, когато се заговори за сътрудниците на ДС и в Радиото, си обясних поведението на колеги около мен и думи, които преди време бях чул от единия от тях в пияно състояние, подпрял се на рамото ми: „Аз,...тебе,...никога няма да те предам”! Тогава ми беше странно – на кого да ме предаде, за какво да ме предаде? Но ... предаде ме, подписа се, когато на ръба между 1989 и 1990 година нещата се промениха! Достойна „мъжка” постъпка на уплашен и объркан човек. И когато заслужено връчваха на „Златния фонд” статуетката на наградата „Сирак Скитник”, и него, и нея – негова също изплашена сподвижница по другото направление, за която, в професионално отношение, бях търсил безрезултатно съдействие от Техническия директор Атанасов, вече ги нямаше... Но не той беше „вдъхновител” на ставащото. Бил е друг колега от „колектива”. А страхливи или нечестни хора „пеели в хора”. През следващите години някои постепенно, а други категорично намериха един или друг начин да ми се извинят. На живите сега, пожелавам здраве!

Снимка, веднага след връчването на наградата. Вероятно случайно, на снимката сме на двата полюса. Лицата говорят - аз гледам с чисто чело хората !

А в последно време, оглеждайки извървяния от мен път, си мисля дали тогава, в началото на 1990 година, вместо да извадят очи на „идеолога на Техническа дирекция”, те не му изписаха вежди?! Но в последно време, а тогава ми беше много болно, изпитвах силно, много силно разочарование! Дълго време не желаех да чуя нищо за ставащото в „Златния фонд” на „Драган Цанков” 4...Но ставащото ме търсеше. Пишейки спомените си в професионално отношение, аз си припомних от едни чернови в няколко страници, забележките си по предлагани нови нормативни документи – например нов Правилник за Златния фонд. Не една страница. Не аз съм ги предлагал, а мен са помолили да ги направя...Та гледайки горната снимка, докосването ми до наградата е заслужено – това, според мен, беше оценка за целия дотогавашен живот и успехи на „Златния фонд” от момента на неговата поява – 1971 година! Там, до нас, би трябвало да бъде и Величка Ангелова. По това време тя беше жива. Божидар Петков също. А може би са били канени...

Така си мисля сега! Но тогава – не аз канех на това тържество...

Добре, че новата работа ме грабна.

С удоволствие ще разкажа за един много ценен запис за Златния фонд, който направих по онова време, когато вече работех сам в студио „Памет”. Вече се бях запознал, първо задочно, то телефона, с Петър Увалиев в Англия. По-късно, при негово важно посещение в Софийския университет за присъждане на титлата „Доктор хонорис кауза”, аз го поканих заедно с професор Веселин Димитров да гостуват в студиото за да запиша техния разговор за историята на Българското радио. Аз също имах своите въпроси. Петър Увалиев е един от строителите му! И двамата приеха и записът на разговора – повече от два часа (126 минути) влезе в Златния фонд! Изключително ценен и емоционален запис, „като всред приятели” по думите на Увалиев.

Снимката на Петър Увалиев, която направих в Аулата на Софийския университе , когато той „четеше” своите радиоминути на микрофона.

 

ПЕТЪР УВАЛИЕВ – Доктор Хонорис кауза на Софийския университет.








Долу – Петър Увалиев в студио „Памет”.

Бях направил преди дни и запис на неговото слово в Аулата на Унивеситета при неговото отличаване. Спомням си, че записът, който тогава направих се оказа ( кой знае защо) много по-хубав от този на колегите от „Извънстудийни радиопредавания” на БР. Те даже ме помолика и им дадох копие от моя запис, за да не се излагат пред редакциите тогава. А от същия запис в Аулата дадох копие и на Петър Увалиев. За мен е скъп спомен писмото, с което той ми благодари вече след завръщането си в Англия.