От 1958 до 1960 година отбих военната си служба, където получих квалификация като радиотелеграфист. Тези дни, подреждайки архивите си, попаднах на два документа, които ме накараха да потърся и снимчиците от тези две далечни години . Един от документите - това е едно пожълтяло листче с едно стихотворение, написано с молив и озаглавено „НА ИЗПРОВОДЯК”. Негов автор е редник Милчев, стар войник, комуто предстоеше да се уволни след месец – два. Но вълнението на стария войник Милчев беше породено от друго. От това, че до дни щеше да се раздели с трима от младите войници, на които предстоеше още една година служба. Така, както ще ги видите на снимката, това са редниците Станев, Миленков и Коев. И ни предстоеше да се върнем за втората година в поделението ни във Варна, от което бяхме изпратени за обучение в Пловдив.
 |
| Аз съм в средата. Обърнете внимание на моята униформа в сравнение с тази на моите другари. |
Ще започна малко по-отдалече. Бях свикнал вече да се откъсвам от дома и семейството си за две-три седмици през последните две години в гимназията. На средношколски бригади, в различни села. Животът на бригадите, даже и на палатки, беше и романтичен, и весел, а и надявам се и полезен. И винаги в куфара ми имаше и немалко книги по вълнуващите ме по това време теми – радиото и авиацията... Този факт има своето неочаквано продължение в казармата.
По това време Законът повеляваше първо да изслужим, а после – всичко останало.
На 20 октомври 1958 година аз постъпих в казармата, в едно поделение в покрайнините на Варна, близо до паметника „Владислав Варненчик”. След 5 дни щях да навърша 18 години!
В деня, когато влезохме в сградата на поделението - хубава, двуетажна сграда и както бяхме чули – правена за болница, в сутерена имаше душове, на всеки от нас дадоха по едно войнишко квадратно платнище 1,5 м Х 1,5м Там да извадим личните си вещи и след като облечем войнишките дрехи, да ги качим в личните шкафчета при леглата. Заекът - редник Миленков отново си беше напълнил куфара с интересуващите го книги (като че ли отивам на бригада) и ги натрупах по платнището. Купчина! Забелязах, че един офицер се върти около нас, но за нас важен бе старшината. Старшина Припеков! Той командваше, него гледахме.
Когато наближи времето да се качваме в стаите, офицерът се приближи до мен и ми каза, че според него аз не бих могъл да прибера тази купчина книги в личното си шкафче. Предложи ми да ги оставя в неговия кабинет и когато пожелая, да си взимам по една от тях. Оказа се, че този офицер бил началник на нашия свързочен взвод. Така този наш командир видя моите интереси и когато след дни трябваше да бъдат изпратени трима от младите на школа за радисти в Пловдив, аз се оказах един от тях. Иначе взводът беше телефонистки (паяци).
В Пловдив не беше леко, но аз имах не лош слух, раздвижена китка (свирех на акордеон) и след няколко месеца вече работех на телеграфия прилично.. А по време на пролетните учения вече бях радист на Началник свръзки на полка. Седях до него на мотоциклета му и давах връзка даже в движение. Радиостанцията беше А7Б, тежеше около 20 килограма, работехме на телефония. При едно от тези ранни пролетни учения, при движение по азимут, се наложи да се спуснем по едни почти отвесни склонове и само неколцина се решихме. В това учение работехме с други, късовълнови радиостанции - РБМ -1, от две части, но всяка част само малко по-лека от другата, А7Б. При това опасно и трудно спускане на места се налагаше да сваляме сандъчето от гърба си, да го подадем на вече преминал колега и така да минем най-тесните и стръмни места. И сега с гордост гледам две снимки от този ден. Преминалите след това бяхме наградени с домашен отпуск. Редник Милчев е също между тях. На снимката на смелите прав, до мен, а в ляво е мотористът на Началник свръзки, Цанко, зад когото седях на мотоциклета. Ето и такива моменти стават повод за стихове „На изпроводяк”. От старата служба към млади войници. На мен даде листчето...
Милчев, пазя го!
 |
| След труден преход – движение по азимут в Родопите. На снимката съм втори от дясно прави. На първия ред, на гърба на един от младите радисти се вижда едно от сандъчетата на тези радиостанции. |
Втората година прекарах в поделение 0655 във Варна, в радиопоста, който поддържаше денонощна радиовръзка с Щаба в София. Ние тримата, на телеграфия, на осем часови смени, , на всеки кръгъл час. Бяхме вече добри радисти, радиопредавателят ни беше български, мощен за времето си, без проблеми и единствената ни трудност беше очакването на края на службата. За тази втора година има още не малко за разказване, все пак това е Варна! За любимия старшина Припеков, за многобройните ми командировки в София като единствен софиянец във взвода, но то е за пред приятели, около масата...
 |
| В радиопоста на поделението във Варна |
Демобилизирах се в края на октомври 1960 година с писменна похвала от командването на поделението.
Уволниха ни с пет дни закъснение в края на месец октомври 1960 година.
От 23 януари 1961 година постъпих на работа в Българското радио като звукооператор в отдел „Студиен звукозапис”. Тъй като имах музикална грамотност – последният ми учител беше големият ни композитор Димитър Тъпков, сравнително скоро бях разпределен в Първо студио в екипите за музикални записи и монтажи. Там работеха по това време едни от най-висококвалифицираните музикални звукорежисьори на България - Людмил Бабев, Кирил Михайлов, Стефан Владков, Христо Ковачев, музикалните монтажисти Паша Стойчева и Денка Панчева. Като музикален монтажист първи е бил назначен Ваньо Алексиев, когото аз заварих в отдела. Втора е отделена за музикални монтажи Паша Стойчева. Благодарение на всички тях, след оптимизиране на организацията на работата в Музикалния сектор, бях обучен в тънкостите на музикалния звуков монтаж. По това време лентата се лепеше с лепило. Записваше се на скорост 76,2 см/сек. на ацетатни магнитофонни ленти. Когато преминахме на полиестерни – Agfa PER-555 и скорост 38,1 см/сек. монтажът вече се правеше със специални лепенки. Така се случи, че първият музикален монтаж на такава лента направих аз. За „Балкантон”, в тяхна апаратна, на „Фантастичната симфония” от Берлиоз, при диригент Константин Илиев. Там имах малки първоначални притеснения, защото на тези ленти срязването на лентата за монтаж задължително трябвало да бъде под ъгъл 45 градуса! А ние бяхме свикнали да режем лентата под 90 градуса...И на мястото на срязването се чуваше пукане! Е, справих се.
Звукорежисьорът Кирчо Михайлов – един от моите учители по музикален звуков монтаж. Още преди 1950 година той прави първия музикален монтаж в България – „Полонеза” от Шопен в изпълнение на Тамара Янкова. По това време Кирчо е имал вече практика по монтаж на говорни записи в отдел ни „Вътрешен звукозапис”.
При магнитофоните – Паша Стойчева, другият мой учител по звуков монтаж. На снимката с нея е диригентът Драгомир Ненов. Хубава снимка. Но до сега никой не може да ми каже коя е другата дама до диригента. Вероятно солистка, но коя?
През летните месеци, когато музикалните състави излизаха в отпуск, нас, от Музикалния сектор, ни планираха в студията и кабините на Драматичния сектор. Спомням си, че през един такъв период бяхме решили с Христо Ковачев и музикалния оформител Петър-Мусала Гюлеметов да направим опити за КОНКРЕТНА МУЗИКА. Щяхме да използваме апаратната на Второ студио, защото там имаше най-много на брой магнитофони. Е, уговаряхме се, но нещо ни разсея и нищо не записахме. Но това беше проява на самочувствие за можене!
Във втората моноапаратна на Първо студио.
По-късно получих и много технически знания и опит и от завършилия в ГДР звукорежисьор Михаил Люцканов. Той въведе записи на естрадна музика през етап ПЛЕЙ-БЕК, използване на активни корегиращи устройства пак при записите на забавна музика. Беше човек със знания за професията, но ЕГОЦЕНТРИК ! В не малко случаи се е налагало да „заставам” между него и опонентите му, главно скучаещи оркестранти от Естрадния оркестър на БР, които често го дразнеха без зла умисъл, но Мишо се „връзваше”. Например, контрабасистът на Естрадния оркестър Любо - Камилата, затворен в своята „кошара” и скучаещ докато например групата на духачите репетира, се приближаваше до своя микрофон и тихичко дразнеше Мишо. В апаратната това ние чуваме силно, а Мишо отговаряше на закачките по командния микрофон. А това чуваха всички, включително и диригента! Многократно са му правили забележки, докато се стигна до момент, да му препоръчат, ако Мишо иска да каже нещо, да го каже на мен, а аз да преценя кога и дали това да прозвучи в студиото.
С Люцканов работих дълго време в постоянен екип при различни отговорни, включително правителствени, мероприятия. Извършихме за първи път в България озвучаванията на плей-бек (предварително записан звук и синхронно озвучаване на участниците на сцената) на два Правителствени концерти през 1971 и 1972 години, като вторият беше вече и стерео!. За тази нова технология, приложена успешно, бяхме наградени от Комитета за култура. Около тези концерти се запознах и работихме заедно и с Джони Пенков – още един лидер в звукозаписите и в акустиката.
За първи път приложихме нови технически решения и при озвучаване на продължително турне из България на Естрадния оркестър на Радиото. А в някои неудобни за озвучаване зали се налагаше аз да бъда „ушите” на звукорежисьора Люцканов, който беше принуден да седи на пулта зад сцената, а аз по уоки-токи да „управлявам” звуковата картина в залата. Извършихме и първите стереозаписи с новата тогава и единствена в България стерео кола за звукозапис на „Балкантон” на концерти на „Златния орфей”.
На пулта в стереоколата на „Балкантон” при запис на „Златния Орфей”.
Разположение и типове микрофони при стереозаписа с колата на „Балкантон”.
За постигнатото високо професионално ниво на работа, през 1968 година като екип бяхме определени със заповед за въвеждане на стереозаписите на естрадна музика в българското радио. В същата заповед, екипът за сериозната музика беше Стефан Владков и Никола Тасев.
Приятно ми е да си спомня, че вероятно все още рекордът за най-продължителен НЕПРЕКЪСНАТ музикален звуков монтаж в България е мой – 14 часа, при диригент Добрин Петков(!) и солист Иван Дреников. Само, който е работил с Добрин Петков знае какъв фин човек беше той и перфекционист музикант с абсолютен слух! Очевидно приносът ми към този запис беше оценен и от диригента, който след това ме покани със съпругата ми на вечеря в дома си. Поканено беше и семейството на Иван Дреников.
Гордея се, че бях в екип със звукорежисьора Людмил Бабев при реализацията за първи път в България на студиен запис на цяла опера в зала „България”. Незабравим е споменът ми от солистката Катя Попова. Красива, строго елегантна, винаги готова със своите музикални включвания, за разлика от някои други солисти, които създадоха трудности, и при записа на останалите изпълнители, и на мен при монтажа... Участвал съм и в много други най-отговорни звукозаписи и монтажи в Първо студио и в страната, за които съм отличаван от служебното ръководство на Радиото.
Получих признание и в това, че ми беше възложено да бъда лектор по практика на звукооператорската работа в Квалификационната школа към дирекция „Техника”.
През 1968 година бях приет за член на БКП. Бях секретар на комсомолската организация на Радиото до обединяването ни с Телевизията в Комитет. Тогава и двете комсомолски организации се сляха в една и секретар на обединената организация стана Иван Донев от Телевизията. По същото време установихме ползотворни контакти с комсомолската организация на Московското радио и телевизия и им гостувахме. Незабравими срещи и в Москва, и в Ленинград. След това, комсомолската организация на Руската телевизия и радио гостуваха у нас – участваха в Обиколката на Радиото за 7-ми май.
Групата на комсомолската организация на КТР след гостуване на концерт в Московското телевизия. Аз съм втори от дясно, пред мъжа с бялото поло ( Дийн Рид). Пред мен е Петя Михайлова от Телевизията. В средата на излизащите от залата виждам Еди Емирян и Русева от комсомолците на Радиото.
Още един спомен - Мишо Люцканов с първата си съпруга –Бригита на гости у дома.
