През 1962 година заедно с бъдещата ми съпруга Любка, бяхме приети за редовни студенти по физика в Софийския университет. Продължих да работя и преминах в задочно обучение, но поради ранната внезапна смърт на баща ми през 1964 година (само на 58 години) и тежкото заболяване на майка ми, което продължи много години, се наложи да прекъсна следването си. Към малката заплата, която получавах, се налагаше да добавям хонорари и от извънредни, най-често, нощни записи. Но получените знания през годините в Университета не бяха загубено време и се добавиха към натрупаните знания от предходните години още в гимназията и казармата.
Бъдещата ми съпруга продължи и завърши своето образование като физик - реализира се като научен сътрудник - аеролог в институт на БАН. Обект на нейното изследване беше ракетното сондиране на високата атмосфера от ракетния полигон край Ахтопол и научното осмисляне на получените резултати. Участва, заедно с още един колега от българска страна, и в създаването на един международен справочник за свръхзвуковата авиация.
По време на следването си, през две лета Любка работи успешно (при любящ учител) като звукооператор по чл.64 (заместване) в Драматичния сектор на нашия отдел „Студиен звукозапис”. Има общо към една година трудов стаж като звукооператор и е оставила добър спомен в старите колеги от отдела.
 |
| Любка, крайната вдясно, в Центъра за подготовка на космонавти на СССР по време на научна командировка. |
Разказвам и за нея накратко в моята професионална автобиография, защото тя е неделима от нея, даже и преди нашата сватба през септември 1965 година!
Наши кумове бяха първия тонмайстор на Радио София Людмил Бабев и съпругата му Люба - певица в Ансамбъла за песни на Радиото. А снимките ни прави фотолетописецът на Радиото и мой приятел до днес, музикалният редактор Мирчо Сливенски. Спомням си, че когато попаднах за първи път в екип с Бабев, той естествено се поинтресува и дали съм женен. Отговора ми той коментира така: „ А-а, ще се ожениш. Но един съвет от мен – Люба да не взимаш!”. Умееше да се шегува и беше обичан от колегите!Какво нещо е животът – Люба взех, а с неговата Люба ни кумуваха...Бяха прекрасни кумове, а кумата - красавица!
За семейството ни следваха наситени с работа години, когато през 1972 година се появи и първото ни дете – синът Петър. Пет години по-късно и второто - дъщеря ни Константина.
През 1976 година бях изпратен от Ръководството на Радиото да следвам задочно в АОНСУ по специалността „Управление на идеологическата дейност”. Въпреки съпротивата на моята пряка началничка (обяснима „човещина”), през 1981 година завърших петгодишното обучение с отличие, като дипломната ми работа беше свързана с механизмите на въздействие на говорните звукови документи и в частност тези от Златния фонд, в радиопредаванията, за тяхната убеждаваща сила. Определението на звуков документ, което дадох в дипломната си работата, се предпочита от някои съвременни изследователи. Пример:
След 10-ти ноември 1989 година, при изменението на Закона за авторското право и сродните нему права, на едно финално обсъждане с участие и на чуждестранни специалисти, аз огласих несъгласието си с „влачещото се от Закон в Правилник и до сега определение на звуков документ (фонодокумент) и дадох моето определение. Един чужденец – университетски преподавател от САЩ каза, че в бъдеще той ще използва вече моето определение в своята преподавателска работа. То е по-добро от определението за фонодокумент, което и сега е включено в Закона за Държавния архивен фонд (безкритично копирано и в нормативни документи на БНР). Предпочитания към моето определение има и в публикации на съвременни български изследователи.
По онова време още доцент, моят дългогодишен приятел Веселин Димитров, който също имаше публикации по радиодокументалистиката, ми оказа помощ при структурирането на дипломната ми работа. Но в моятя дипломна работа аз отбелязах несъгласието си с неговото основното определение на видовете звуковите документи – автентични и художествени! Моето почиваше на моето основно определение за звуков документ. Давам пример: един запис на партиен конгрес (пример с Х конгрес на БКП) може да бъде неавтентичен, художествен документ! Звукорежисьорът беше си позволил да отваря специален микрофон в залата и да усилва ръкоплясканията – да създава негова, субективна звукова картина! Това вече не е автентичен звуков документ! Очевидна е несъстоятелността на неговото, на Веселин Димитров, определение за видовете звукови документи. Не е важно дали това е конгрес или художествено, театрално представление. Важно е дали информацията, съхранена в звуконосителя, ще позволи след време да се възпроизведе звуковата картина от звуковото събитие – автентично или художествено изменено от твореца, например на звукозаписния пулт! Моето определение за звуков документ гласи следното:
Фотоцитат от моята дипломна работа.
Някои читатели тук ще кажат, че задълбочаването в съдържанията на някакви определения има значение само за двама-трима, които са вътре в тази материя. Това не е така. Точното или неточното определение в нашияя случай има и пряко финансово изражение. Едно „по-широко” определение ще включи в категорията звукови документи и много незаслужаващи място в Златния фонд. А за всеки оригинал от този Звуков архив се правеха по още две копия на най-съвременна лента. Осигурява се място в хранилищата, хора ги подготвят за безсрочно съхранение, през няколко години, съгласно със Закона за архивите, трябва да се правят контролни прослушвания – хора, апаратура, електроенергия, охрана и т.н. Това всичко струва пари на държавата. По-късно в моя разказ ще спомена за създаването от мен на един раздел при Златния фонд – Исторически архив, в който звуковите документи се съхраняват само като наш оригинал и всичко друго не се прави за тях. Някой, вероятно без да помисли много, много или може би за да му е по-лесно, сложил всичко отново в една кошница – на Златния фонд. Та, виманието към определенията на е безцелно!
През същата 1981 година поех като ръководител сектор „Златен фонд”. Трябва да отбележа, че управленските и задълбочени общокултурни знания, които получих в Академията ми бяха много полезни в бъдещата ми работа като ръководител на „Златния фонд” на БР и след време, успоредно и като заместник-ръководител на най-голямото по численост направление в Радиото – „Студиен звукозапис”. Броят на колегите достигаше, доколкото си спомням, до около 120 души. А и по-късно, при работата ми като преподавател във Факултета по журналистика и като Технически директор на първото в България частно национално радио „Експрес”. За създаването и успешното развитие на Музея за история на радиото в България, принос имат и знанията, които получих в АОНСУ.
Инж. Иван Симов – в дясно, с лице към нас. От ляво – инж. Георги Тренев, архитект Бенчев и инж. Здравко Славов.
По времето след като Величка Ангелова се пенсионира, а моят колега Михаил Люцканов вече беше напуснал Радиото за да се отдаде на преподавателска дейност в БД Консерватория, когато през 1981 година поех като ръководител „Златния фонд, аз бях единствения специалист в Радиото по всички аспекти на звуковата документалистика и реставрация на звукови документи.
Като ръководител на „Златния фонд” през следващите години участвах в усвояването на строящото се лентохранилище за Златния и Постоянния фонд на Радиото в Боровец. Естествено началните трудности бяха на лице.
И така нататък, в мой доклад от 5 страници към 27 август 1982 година.
В помещенията за лентите трябваше и се извърши обработка на дървените стелажи с течно стъкло за тяхната огнеупорност.
Беше извършено обучение на персонала за работа с климатичната инсталация при осигуряване на необходимите климатични параметри за съхранение на записите от Златния фонд. Практиката в лентохранилище „Боровец” наложи да предложа и се въведе още един измерител на климатичните параметри в хранилищата – скорост на промяна във времето на влажността и температурата. Специалистите, поддържащи климатичната инсталация на
Лентохранилището, притеснени от промяната на климатичните параметри след неочакваните и чести спирания на ел.захранването в този нов обект, след пускането на тока, бързаха да върнат показанията час по-скоро. И ударно връщаха предписаните параметри, което се фиксираше в разположените в хранилищата измерителни самопишещи уреди... Това бързо връщане на параметрите беше като „юмручен” удар по съхраняваните звукозаписи! Новият параметър за скорост на промяната във времето беше новост, високо оценена от колеги – специалисти в областта на звуковите архиви. Значително по-важно е поддържането на тези параметри постоянно, отколкото тяхната абсолютна стойност!
По мое предложение в лентохранилището в Боровец беше създадена специална апаратна за 12-часова аклиматизация на оригиналите и дублиращите копия и пренавиването им с постоянен опън на лентодвижките на два подходящи магнетофони STM-310, притежаващи автоматично регулиране на постоянен опън при пренавиване. Едва тогава следваше тяхното разполагане за дълготрайно, безсрочно съхранение в хранилищата. Изискване и на Закона за архивите! По мое предложение беше назначена, специално подбрана от мен в Самоков и обучена в „Златния фонд”, служителка за работа с лентите в Лентохранилището. Там беше оборудвана и презаписна апаратна. Пак там бяха пренесени и монтирани в работно състояние филипс-мюлеровите апарати, тъй като там се съхраняват и оригиналите на този звуконосител.
Пренасянето и подреждането на оригиналите и дублиращите копия в Лентохранилището беше полезна и много отговорна работа. Лентохранилището ни на „Драган Цанков” 4 временно си отдъхна... И ние с него.
Филипс-мюлеровите апарати в предверието на звукозаписната апаратна в лентохранилище „Боровец”.
Видимо годините продължават да обогатяват апаратната с „нова” техника. Надявам се, че апаратната няма да се превръща във филиал на Музея за история на радиото в България „Проф. д-р Веселин Димитров”.
С колеги от „Златния фонд” пред лентохранилище „Боровец”. Седнали от ляво - Йорданка Херманова, Иглика Мангова, Димитър Пехливанов, Здравка Якимова и Екатерина Пунева. Прави сме аз и Иван Иванов – един колега с голям професионален опит и добросъвестност в работата!
По време на моето ръководство на „Златния фонд” разработихме систематизация и започна създаването на картотека на Златния ни фонд. До тогава търсенето се извършваше с разлистване на инвентарните дневници...Следите от това са се запазили „за поколенията” по ъгълчетата на тяхните страници. Нашите картотечни фишове се отличаваха (надявам се и сега) от тези, които сме видяли в чуждестранни архиви по това, че съдържат и кратки, но високо оценени от ползователите характеристики на включената информация. Систематизацията, което разработихме беше съобразена и със задачите на радиопроизводството. Продължаваше, макар и трудно и бавно и дешифровката на говорните звукови документи.
По мое предложение успоредно вървеше и специализацията на колегите в сектора съобразно тяхното образование и квалификация. Работещите по това време в „Златния фонд” се изградиха като специалисти по звукова архивистика, способни да реализират необходимия обем обработка на всеки новопостъпил звуков документ. Това се извършваше според приетия, една година след като поех „Златния фонд”, основен документ – „Регламент за попълване, обработка, съхранение и ползване на Златния фонд”. По неговото съдържание бяхме работили и с Михаил Люцканов, и с Величка Ангелова, и с преминалият при нас, също от Първо студио, звукорежисьор Божидар Петков. Звукооператорите и уредниците, които бяха изпращани да работят в „Златния фонд”, имаха висока дългогодишна квалификация и за наша чест нямахме нито един случай на повредени звукови документи и нито една неизпълнена заявка на редакциите. Редакторите намираха в колегите в „Златния фонд” компетентно и доброжелателно съдействие. Това стимулираше редакциите и постъпленията на нови, ценни звукови документи с всяка изминала година нарастваше в количествено и качествено отношение! Още по времето на Величка Ангелова беше търсен от колегите в „Извънстудийни радиопредавания” необходимия респект към качеството на записите, създавани специално за Златния фонд.
Струва ми се, че малко закъснях с разграничаването на Златен фонд от „Златен фонд” за неизкушените в нашата терминология понятия, гости на моя блог:
Златен фонд на Българското радио е една колекция от ценни за историята на България звукови документи – записани като звук спомени, изказвания, изпълнения, звуци от звукови събития - обществени или природни.
„Златен фонд” е названието на едно структорно звена в Българското радио, на което е поверена грижата и възложена работата по попълването, обработката, съхранението и ползването на Златния фонд!
В обработката на лентите за Златен фонд приложихме нови в българската практика, специфични мерки за гарантиране на тяхното съхранение, включително и на информацията за тяхното съдържание. В началото и в края на всяка лента добавяхме по една минута (на скорост 38,1 см/сек) БЛАНК от същие тип лента, от какъвто тип е оригинала, за да имат еднакво изменение на физическите параметри при промяна на влажността или температурата във времето. Това са ленти за БЕЗСРОЧНО съхранение! Пластмасовите керни са нетрайни по габарити във времето.
Бях забелязал, че имаше случаи, когато лента, стояла дълго време на едно и също място в някакво лентохранилище и подложена на , макар и слабо, магнитно поле, то в края се чуваше периодично пукане. Дължеше се на запис от процепа на металния керн, на който беше навита лентата. Този процеп се явяваше като някакво подобие на процепа на магнетофонна глава. Някои автори предлагаха залепване (неутрализиране) на вредното влияние на процепа със залепването на метална лепенка от вътрешната страна на керна. Пътят, който ние избрахме беше в отдалечаване от този”процеп”. Това ни даваше сигурност и в още едно отношение. Бяхме забелязали , че там, близо до керна, най-често се изтърсват лентите след продължително съхранение, при неправилно навиване или манипулиране с тях. А празната лента, която залепвахме в началото, защищава началото на оригинала от деформация при изсъхване - там лентата е най-близо до околната атмосфера. Върху същата празна лента започнахме да записваме гласово, в апаратната при обработката на поредния оригинал, най-важната информация - кой и кога говори или изпълнява нещо и място на звуковото събитие. Така че в бъдеще даже да се загуби съпровождащата лентата писмена информация, тя да носи най- важното за да може пълноценно да се използва.
Всяка лента се описваше на специални, от нас разработени, документален и технически паспорт, които попълва съответния наш специалист при прослушване и измерване. Същото се прави и сега, но техническия паспорт е премахнат, вероятно скоро след моето напускане на „Златния фонд”. Новата ръководителка беше далеч от тази материя и си е „упростила работата” противно на интереса на работата!. Наскоро ми попадна празна бланка от паспорта, който, вероятно от тогава и до сега попълват колегите. Там практически няма оценка за техническото състояние на новопостъпилия звуков документ. Очевидно това е в резрез и с изисканията на Закона за архивите за периодична проверка на 5 години, за състоянието на съответния звукозапис – настъпили ли са промени, за да се предприемат съответни мерки. Няма база за сравнение! Постарах се да преработя този паспорт, който сега се ползва, с добавяне на най-необходимите характеристики за техническото състояние на записа при постъпване в Златния фонд и след периодична проверка след години. Преработената бланка предадох на Началника на „Златния фонд”, но дали е започнало неговото приложение, не зная. А и колегите трябва да бъдат обучени за да могат да го попълват компетентно по отношение на техническото състояние на звукозаписа.
Преработеният от мен паспорт.
Тези дейности до известна степен се прилагат и сега, макар и без обучение на сега работещите в „Златния фонд”, формално, което се отразява в това отношение отрицателно на крайния резултат от тяхната работа. Доколкото ми е известно, подборът и обучението на новопостъпили в „Златния фонд” хора, на които в годините след 1991 година се възлага работата със Златния фонд е напълно сгрешено. За причината имам свое обяснение.
Работата в „Златния фонд” изискваше от всички нас много внимание и професионализъм. Основното ядро през годините до края на 1989 година се запази. Имаше и изключения. Един пример – от „Фонотеката„ при нас беше изпратена една от опитните фонотекарки – Зоя. Една действително опитна и хубава жена. Нямах никакви забележки, докато един ден не ме изненада с желанието си да се върне отново във „Фонотеката”! Защо? Защото там, в края на работния ден, след като е свършила възложената и за деня работа, тя си отива с разтоварено съзнание...”А при вас работата няма край! Тръгвам си и продължавам да мисля за продължаваща на следващия ден работа!”. Отказа се от „Златния фонд” и се върна във „Фонотеката”.
От ляво, след мен, е Зоя, Николай Николов и Божидар Петков.
На нейно място дойде друга опитна фонотекарка – Цветанка Горанова.
След време, при едно посещение в „Златния фонд” на Любен Владигеров, той така коменитира, когато я видя: „Бря, м ...чи тя била хубава!”. Любен и Панчо Владигеров са от Шумен. А той беше избродил Европата и България и разбираше от хубаво! Цецка беше също много полезна в сектора. А трябва да отбележа, че след години, но още докато работеше в Радиото, тя ми предаде едно много ценно дарение за Музея, което сравнително скоро демонстрирах в действие!
Любен Владигеров при мен в „Златния фонд”.
Тогава, в няколко сеанса, той донесе своята изключително ценна дискотека и ни даде да я презапишем за Златния фонд. Безплатно!
Тук, след мен е Катя Пунева, Божидар Петков, Цветанка Горанова и Димитър Пехливанов.
През 1983 година бях изпратен с колегата-акустик в БР инж. Константин Кунов отново в Московското радио за специализация по звукова реставрация, за да обогатим своите знания от колеги, които ежедневно се занимаваха с реставрация.
Пак по мое предложение започнахме издаването на специализиран печатен информационен месечен бюлетин в помощ на редакциите ползващи в своите радиопредавания звукови документи от Златния фонд. Този бюлетин продължава да се издава и до днес и вече вероятно наброява хиляди страници.
Началото - април 1983 година! Първи брой на месечния информационен бюлетин към майския календар на БТА “Дати и събития”
Беше време, когато в неговото съдържание започнахме да включваме и информация от Златните фондове на Районните радиостанции. Това допълнително обогати информацията, която „Златния фонд” предоставяше на всички редакции в Българското радио - Радио София и РРС, но и повдигаше самочувствието на колегите от провинцията. Нещо много важно за повишаване на качеството на тяхната работа! Създаваше и чувството за наше общо дело в радиоразпръскването в България. За мен е странно защо сега това не вълнува ръководната „шапка”. Може би защото тя, шапката, е надената на неподходяща глава...
Пак в този период започнахме подготовката на „Златни минути” от Фонда ни, които се излъчваха, в началото всяка събота сутрин, по „Хоризонт”. По това време директор на „Хоризонт” беше Владимир Цаков. , с когото бяхме не само колеги, но и приятели от комсомолските ни младини. Имаше конкретен случай, при който той гласува пълно доверие на специалистите от „Златния фонд” по отношение съдържанието на нашите „ Златни минути”! Това доверие продължи да ни стимулира и задължава в подготовката и на следващите наши предавания в тази рубрика. Най-активно по него тогава работеха Иглика Мангова и Екатерина Пунева.
„Златният фонд” се развиваше разностранно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар