Блогът на Хари: СПОМЕНИ, СПОМЕНИ - ПАМЕТ ЧОВЕШКА

Разказът на моята майка Константина - Куна Николова Риджакова за годините прекарани от цялото семейство Риджакови в Българската легация в Белград /от 1916 до 1920/ е разказ на едно по-голямо дете. Тя отива, когато в България е завършила второ отделение. Слушаме:

Продължавам със спомените и снимките от моя архив.

„...с кола некаква” семейството на моята баба – светица се връща в България. Дядо Николай е арестуван и останал вероятно като военнопленник /имал е чин младши подофицер/ в Сърбия. Затова не се е върнал със семейството си. Но видимо скоро е бил освободен, защото в архива си имам негови писма от август и септември следващата, 1921 година, вече като служител в българското посолство във Варшава.

Децата продължават да учат вече в български училища. Имам не една и две снимки от живота на майка ми и като ученичка в Берковица и после в София – учи в Първа софийска девическа гимназия.

Ученичка в Берковица - майка е първата, права, в дясно.

Следва първи гимназиален клас в Първа софийска девическа гимназия.

Но финансови проблеми на семейството я ориентират да се запише в Графическото училище при Държавната печатница.

Там условията обещавали половин ден гимназиално обучение и половин ден работа в печатницата, което им гарантирало, макар и малка, месечна заплата.

Майка ми е до класния им ръководител господин Долапчиев.

Но минават месеци без никакво заплащане, което довежда и до първата СТАЧКА на целия клас от нуждаещи се младежи от четвърти випуск. Избират си и стачен комитет, в който е включено и едно от единствените две момичета от класа – моята майка.

Изключват ги, конни полицаи гонят стачния комитет в Борисовата градина покрита със сняг до кръста. На останалите от класа само е намалено поведението, но с помощта и на работниците в печатницата стачката е успешна. Само стачния комитет остава с намалено поведение. Показвам ви снимката след завършването на обучението и дипломата на майка ми. Тя е в дясно до нейната съученичка леля Иванка.

Стачкуващият клас 40 години по-късно:

Класният им ръководител г-н Долапчиев е зад майка ми, без връзка, разгърден.

Единствените две момичета от класа - майка ми Кунка и леля Иванка.

Майка ми остава да работи в Държавната печатница, където, през 1930 година става шаферка на сватба по молба на един млад работник в Държавната печатница, който вероятно я е харесвал. Това е бил моя бъдещ баща Петър Захариев Миленков, а сватбата е на Васил - неговия най-добър приятел още от детинството. Майка ми се съгласила и от там започнала тяхната връзка...Но за това предстои да разлистя друга история. А сега още малко за децата на баба Еленка и дядо Николай Риджакови.

Ето две снимки с най-големите деца на баба Еленка. Първата е в двора на посолството в Белград. Най-голямата – Параскева – Кета, нейния брат Георги и баща им Николай с двама приятели на дядо.

Там е и едно кученце – един от любимците на леля ми. За тях споменава даже в свое стихотворение бъдещият съпруг на леля Кета.

На втората снимка леля Кета е сама в двора на посолството – източила се вече млада девойка. През 1920 година се връщат в България, а през 1922 година тя се запознава с бъдещия си съпруг – белогвардейски офицер от Белите - руските войски изгонени от Русия и през Турция, част от тях стигнали в България. Показвам ви негова снимка, надписана от леля Кета на гърба с годината – 1922-ра. Той е на стълбата най-горе, единствен с ордени на китела си. Беше един много способен и уважаван човек и в дома си и в служебните си постове, които е заемал в България.

Виждам го /първи от дясно/ между отличниците за 1-ви май 1949 година на едно предприятие. Същата година той е назначен за Главен касиер на „Совболстрой” - Съветско българско строително дружество. По-възрастните знаят какъв авторитет имаше това обединение преди години.

С голямо удоволствие ще ви разкажа и покажа още нещо за неговия живот.

В края на август и първите дни на септември 1944 година от България са изгонени немските войски, настанили се тук още през 1941 година. Това изгонване е съпроводено и от някои въоръжени стълкновения с части на българската армия, която е дала и жертви. На тяхно място идват през Румъния и река Дунав преследващите ги към Германия съветски войски. Част от тях остават на почивка в България и около София. В тези почиващи войскови поделения е имало и млади жени – телефонистки, санитарки и лекари, служители по прехраната и др. Две от тези жени били, може би, настанени и в дома на моите вуйчо Димитър, леля Кета и баба Еленка. На двете рускини им направило впечатление съвпадението на фамилията Солошенко. Както в дома, в който са временно настанени, така и на един офицер от тяхното поделение.

В онези години, обедната почивка на работници и служители в София е била два часа – да се приберат в дома си, да обядват и отново да се върнат на работните си места. Един ден, някъде към обяд, на звънеца на апартамента на вуйчо Димитър позвънил съветски офицер. Когато разбрал от леля ми, че вуйчо още не се е върнал за обяд, помолил да го почака. Пуснали го в холчето между двете стаи. Когато вуйчо Димитър се върнал и в антрето узнал за чакащия го съветски военен се притеснил. По това време е имало случаи, когато съветски органи са прибирали хора, „заслужили” за СССР през годините...

Продължението, по думите на леля и баба – вуйчо Димитър влязъл, съветския офицер станал срещу него, нещо си казали и ... се прегърнали! Това бил негов по-млад брат, но съветски офицер. Двамата офицери от Бялата и Червената армия се прегърнали и си говорили сами до вечерта. След немного време, частта на съветския офицер заминала на запад, но за щастие братът на вуйчо Дмитрий - Василий Солошенко останал жив и след войната се върнал в родината си.

Вуйчо Димитър беше и запален фотограф.

На снимката, вуйчо и леля Кета със синчето им Павел и приятели от руската им компания. Само вуйчо не е на фокус, защото е трябвало да натисни самоснимачката на фотоапарата си, да прескочи дамаджаната и да се изправи до съпругата и детето си - краен в ляво.

В дома на вуйчо Димитър и леля Кета - в ляво, с котенцето, е моята още неомъжена майка Куна, а отзад е кръстникът на братовчед ми Павел, големият български иконописец НИКОЛАЙ РОСТОВЦЕВ. През 20-та година той също е дошъл в България.

И още една снимка - зад фотоапарата на вуйчо Димитър е застанал неговия син Павел, а вуйчо Димитър е зад нас - децата Николай и Виолета Риджакови и брат ми Асен и аз. Снимани сме в двора на къщата ни на ул. Баталова воденица № 14.

От вуйчо Димитър, години след смъртта му, достигнаха до мен и три негатива с образите на тези съобразителни и доброжелателни красиви руски жени. Вуйчо ми ги е снимал при тяхно участие в любителско театрално представление докато са били в България. После и те продължили със своето поделение на запад.

Моята леля Кета след години се свърза с братята и сестрата на вуйчо Димитър - имам даже две писма от кореспонденцията им с леля ми.

Много пъти ми се е искало да науча съдбата и на двете „актриси”, помогнали на двамата братя да се намерят.

Сега вече това очевидно не може да стане...Но поне да науча за съдбата им...И отново противната дума НИКОГА!

Единственият брат на майка ми – Георги / на името на изчезналия син на баба Маруца/ през 1923 година е гимназист в град Фердинанд /сега Монтана/ и като баща си е започнал да помага на комунистите в Берковица. Служил е за връзка с град Фердинанд при подготовката на въстанието. Въстанието и в Берковица е потушено и той е арестуван от първите преди редовните военни части, които са пуснати да си разчистват сметките с участниците – една щпицкоманда строява и него с една група пред картечница за разстрел. Майка му баба Еленка е намерила познат от властта – влиятелен човек от победителите, който обявява, че ученика Георги Риджаков им трябва за още разпити за връзките с град Феридинанд. Георги в този момент остава жив, После идват армейски части и малолетният ученик се спасява... След години Вуйчо Гошо се оженил за вуйна ми Надежда и имат две деца – Николай и по-малката Виолета. На снимката са всичките деца на баба Еленка с техни приятели. От пред, в средата са младите Георги и бъдещата му съпруга Надежда.

Николай завършва гимназия с най-висок успех за годината и е изпратен да следва в Ленинград за инженер по електроинсталациите на двигателите с вътрешно горене. Там се намират с бъдещата му съпруга Оля. Женят се и когато се завърнаха в България Оля Риджакова беше единствения специалист по полиграфия с висше образование в България, Беше усмихнат и много ценен специалист. Имаха си детенце – момче. Братовчед ми Николай постъпил в армията, , но при един ремонт на танк става експлозия и той загина.

Оля Риджакова в двора на старата ни къща.

Сега от цялото семейство на вуйчо Георги Риджаков е жива само внучката му от дъщеря им Виолета - Таня е дългогодишен специалист в счетоводството на Българската национална телевизия и въпреки навършените години за пенсия настояват и тя продължава да работи. Тя има един красавец син и още една непреодолима любов – любовта и към България. Едва ли има кътче, което да не е посетила...

Таня с майка си Виолета Риджакова.

Моят вуйчо Георги Риджаков - син на баба Еленка и дядо на Таня.

Таня и Любка Миленкова.

Остава да разкажа и за най-малките деца на баба Еленка и дядо Николай Риджакови. Това са Мария и Надежда.

Двете най-отпред до баба Еленка. Отзад е майка ми Кунка. Леля Кета е мръднала на снимката.

Мария

Най малката - Надежда - Ная.

Обичани в семейството, ценени и в работата си и от техни почитатели.

Площад "Славейков" - леля Найче, майка ми Кунка, баба Еленка и АЗ!😀

Вероятно войната не е способствала за тяхната семейна реализация, но това е щяло неминуемо да се случи при тяхната красота и лични качества ако не е денят 10 януари 1944 година. Бомба от бомбардировачите, изпратени от българомразеца Чърчил и сие, пада върху къщата, в която са се криели. Показвам ви снимка на майка им и най-голямата им сестра на гроба им.