(5) ЗАХАРИ ПЕТРОВ МИЛЕНКОВ - ПРОФЕСИОНАЛНА АВТОБИОГРАФИЯ - ЧАСТ ПЕТА

След стабилизиране на работата в сектор „Златен фонд”, насочих своите усилия за организиране на работата със Златните фондове на Районните радиостанции, които по това време, след 1981 година, бяха пет на брой. Целта ми беше всички тях да свържа в един професионално работещ национален, макар и ведомствен, звуков архив. Една задача, която си бях формулирал още в Дипломната работа в АОНСУ. 

Всяка от Районните радиостанции беше си създавала своя сбирка „Златен фонд”, описана и съхранявана с много любов ,но много любителски, за което нямаха вина и заслужаваха поклон. Но професионалната работа налагаше няколко основни стъпки пред мен – запознаване със състоянието на тези Златни сбирки и тяхното оптимизиране по отношение на съдържанието им, убеждаване на съответните ръководители на Районните радиостанции в необходимостта от определяне на подходящи по квалификация и отговорност специалисти от съответната РРС за работа със Златните им фондове, запознаването им с изискванията на Регламента и обучението им за работа с тези звукови документи. Част от тези тяхни специалисти обучихме в Радиото при нас в София, а други обучавах на място. Но постепенно постигнах необходимата отговорност и професионализъм в отделните Районни радиостанции. Всички те започнаха да полагат посилни усилия за своите сбирки. Най-пълноценно по това време работеше РРС в Шумен! 

Започна въвеждане на информацията и за техните звукови документи в месечните информационни бюлетини, които издавахме и всички редакции в цялата система на Българското радио вече можеха да дават заявки за необходимите им записи, независимо къде се намираха за съхранение. Това естествено обогати предлаганите за програмите в София и страната (РРС) звукови документи.

Особено трябва да отбележа значителната помощ и доверие към мен от страна на Техническия директор инж. Иван Симов. Той беше подкрепил моята кандидатура за ръководител на „Златния фонд”. Когато пристъпихме към изграждане на специализирана реставрационна апаратна на „Златния фонд”, той прие моята концепция и осигури професионалното й изграждане и оборудване с необходимата скъпа апаратура. 

Старата импровизирана и новата реставрационна апаратна на „Златния фонд”.

Пак на него дължим продължаването на изпълнението на заповедта на предният технически директор инж. Дончо Дончев и за предоставяне на най-качествените магнитофонни ленти за нови фондови записи и презаписи за Златния фонд. С тази заповед инж. Дончев беше потърсил и съдействие от всички колеги, главно от “Студиен звукозапис”, за отделяне на ценни звукови документи за Златния фонд при презаписите на лентите от фонотеката.

Инж.Симов прие моето предложение студио „Памет” на ул „Аксаков”, което премина към „Златния фонд”, да бъде преоборудвано с професионална апаратура за записи за Златния фонд. След време в него направих и последния в живота му запис със спомени на дългогодишния главен инженер на Радиото Асен Маринов. Запис, който добави ценни сведения за историята на Радио София преди и след 9.9.1944 година и за личността на инж. Маринов.

Инж.Маринов – специалист със значителни заслуги за Радио София, преди и след 9 септември 1944 година, на разходка в планината.

Доверието на инж.Симов към мен се изрази и в заповедта му от 20.11.1985 година, с която бях назначен и за заместник ръководител на най-многобройния отдел в Радиото – направление „Студиен звукозапис” с численост над 120 души. Със същата заповед и длъжност беше назначен и ръководителят на Музикалния сектор Христо Ковачев. Съвместната ни работа с ръководителя на направлението инж.Ивайло Минков беше полезна и коректна. 

Христо Ковачев във втората моно апаратна на Първо студио.

С инж.Ивайло Минков след години в залата на Музея

По мое предложение в нашето направление започна за първи път в Техническа дирекция прилагане на специална компютърна програма (разработена по мое предложение от моя син Петър, още ученик в гимназията) за ежемесечното изчисляване на допълнителното трудово възнаграждение известно като „Безаварийни”. До тогава тези изчисления отнемаха всеки месец много време и нерви на ръководствата на отделите на Техническа дирекция. Този софтуер не след дълго време беше приложен и от останалите отдели на Техническа дирекция. 

Работното ми време се раздели на две части – до 12 ч. в „Студиен звукозапис”, след 12 ч. в „Златния фонд”. Натоварването ми нарастна значително, но ми даваше възможност не само да съм полезен, но и да трупам управленски опит.

Ще споделя един вълнуващ за мен спомен от тези години, свързан с работата ми в „Златния фонд” и с негови приятели от външни ведомства. Едно от тях беше Музеят „Никола Вапцаров” и специалистът в него Венета Петрова. От нея знаех, че Вапцаров е участвал в един радиоконкурс за написване на радио пиеса. През 1983 година е открит и текстът на тази първа негова радиопиеса „Бент” Издирваше се информация за резултатът от този конкурс.

От другари на Вапцаров се споменавало за негово участие и във втори такъв конкурс, но до този момент – 5 февруари 1987 година нищо не беше известно. За мое щастие, успях да попадна на публикация от 1947 година, на заключителната сцена на тази втора радиопиеса на Вапцаров, озаглавена от него „Очакване”. Конкурсът е бил обявен на 23 юли 1939 година и мотото на пиесата е Б-38. Макар и не цяло, но успях да върна в обществото още едно произведение, при това радиопиеса, на Никола Йонков Вапцаров. При допълнителните си издирвания не открих повече от пиесата и за нея. Но на 26 април 1987 година откритият откъс прозвуча в „Неделен салон” на програма „Христо Ботев” на БР.

Особено място в моята работа като ръководител на звуковия архив „Златен фонд” на Българското радио заемаше отношението и сътрудничеството с Главното управление на архивите към Министерския съвет. По това време негов ръководител беше проф. Дойно Дойнов, а по-късно – проф. Кръстю Гергинов. Ръководител на направлението за „Кино, фоно, фото и машиночитаеми документи” беше Мая Бурмова. Работата с държавните архиви се определяше от Закона за архивите и се конкретизираше от специален Регламент, които през тези години беше създаден. Като специалист по звукова документалистика бях привлечен при създаването на раздела за фонодокументи. Гласувано беше доверие на нашия опит за работа със звуковите документи от Златния фонд на Българското радио и до голяма степен информацията от нашия Регламент беше използвана в раздела за фонодокументи на Регламента на Главното управление на архивите към МС. Бях поканен и участвах със свой доклад в научна конференция и други мероприятия в системата на Главното управление.

След време, със заповед на проф. Дойно Дойнов, станах и член на Централната оценителна комисия на Главното управление на архивите като единствен специалист за фонодокументи. Това ми позволи по-късно да убедя Комисията да откупим от частно лице-колекционер и съхраним за поколениета може би най-старата колекция от грамофонни плочи с изключителни български изпълнители от годините около 1900 –та. Тези плочи бяха закупени и предадени за съхранение на Златния фонд на Българското радио в Лентохранилището в Боровец.

Една среща след години с проф. Дойно Дойнов.

Законът за архивите по това време повеляваше всички фонодокументи, които отговарят на критериите за държавно съхранение, след изтичане на 10-годишен период, да бъдат предадени на единствения държавен, но киноархив! Това означаваше звуковите документи от Златния фонд на Българското радио да започнем да предаваме на Киноархива – Радиото да се лиши от своите най-ценни звукозаписи и още – те да се предадат на архив, който нямаше нито условия, нито специалисти за работа с главно магнитни звуконосители! Това означаваше на практика след не много време България да загуби своя звуков архив! 

След като имах вече зад гърба си един професионален звуков архив – „Златния фонд” (Радио София и Районните радиостанции) си позволих да поискам среща с Началника на Главното управление на архивите при Министерския съвет професор Дойно Дойнов. Изложих му моето виждане, за това как да се реши проблемът - да се укрепи законодателно Златният фонд на Българското радио, той да съхрани своите звукови документи и да започне да изпълнява функциите на Държавен звуков архив. Той вече работеше в системата на БР като такъв национален, професионален, но все още ведомствен, звуков архив. Професор Дойнов прие моето предложение и даже ме помоли да го повторя пред неговите сътрудници, които повика в кабинета си. Това предложение получи своето официално признание с изменението на Закона за държавния архивен фонд от 1987 година и Правилникът за приложението му от 1989 година. Златният фонд на Българското радио стана АРХИВ С ПОСТОЯНУЕН СЪСТАВ НА ДОКУМЕНТИТЕ си и ОРГАН ЗА УПРАВЛЕНИЕ НА ДЪРЖАВНИЯ АРХИВЕН ФОНД ЗА ФОНОДОКУМЕНТИ! 

Публикация във вестник „Труд”.

По разпореждане на проф. Дойнов, при нас в Радиото започнаха да изпращат инвентарните дневници (най-основния документ на един архив) на ОДА (Окръжните държавни архиви). Аз и моите колеги трябваше да преценим, кои звукови документи, съхранени по места, имат качества за централизирано държавно съхранение и да ги изискаме и съхраним в лентохранилищено на БР в Боровец. Това означаваше и пряка възможност да ги ползваме в радиопрограмите. 

В организацията на тези нови функции на „Златния фонд” участвах с тогавашния Директор на БР Александър Владков в редица срещи с Кръстю Гергинов - новия ръководител на Главното управление на архивите и Мая Бурмова. 

Тук мога да споделя десетки документи за сътрудничеството ми с Главното управление на архивите и неговите ръководители през годините. Сътрудничество, което продължава и до последните години. През месец декември 2018 година Музеят за история на радиото „Проф. д-р Веселин Димитров” организира кръгла маса посветена Радиото и на историята, проблемите и бъдещето на Звуковите архиви. Със свой доклад участваха и колегите проф. Кръстю Гергинов и Мая Бурмова.

Вероятно това е дало основание на Ал.Владков, години след своето пенсиониране, в интервю да посочи като връх в своята изключителна професионална кариера моят принос за спасяването и съхранението на Златния фонд на Българското радио и превръщането му в Звуков архив на България. Промяната през ноември 1989 година внесе корекция и по-късно Златният фонд на БР престана да е орган за управление на държавния архивен фонд. Остана само най-важното – АРХИВ С ПОСТОЯНЕН СЪСТАВ НА ДОКУМЕНТИТЕ
и започна да изпълнява функциите на ДЪРЖАВЕН ЗВУКОВ АРХИВ! Златния фонд остана заслужено във владение на Българското радио! 

Александър Владков, след години, в залата на Музея за история на радиото в България „Проф. д-р Веселин Димитров”. При това гостуване направих 5 часа запис на негови спомени. Този ден се разделихме с обещание втората част на спомените му да запишем в близко време. Но животът отсъди друго...

(4) ЗАХАРИ ПЕТРОВ МИЛЕНКОВ - ПРОФЕСИОНАЛНА АВТОБИОГРАФИЯ - ЧАСТ ЧЕТВЪРТА

През 1962 година заедно с бъдещата ми съпруга Любка,  бяхме приети за редовни студенти  по физика в Софийския университет. Продължих да работя и преминах в задочно обучение, но поради ранната внезапна смърт на баща ми през 1964 година (само на 58 години) и тежкото заболяване на майка ми, което продължи много години,  се наложи да  прекъсна следването си. Към малката заплата, която получавах, се налагаше да добавям хонорари и от извънредни, най-често, нощни записи. Но получените знания през годините в Университета не бяха загубено време и се добавиха към натрупаните знания от предходните години още в гимназията и казармата.

  

Бъдещата ми съпруга продължи и завърши своето образование като физик - реализира се като научен сътрудник - аеролог в институт на БАН. Обект на нейното изследване беше ракетното сондиране на високата атмосфера от ракетния полигон край Ахтопол и научното осмисляне на получените резултати. Участва, заедно с още един колега от българска страна, и в създаването на един международен справочник за свръхзвуковата авиация. 

По време на следването си, през две лета Любка работи успешно (при любящ учител) като звукооператор по чл.64 (заместване) в Драматичния сектор на нашия отдел „Студиен звукозапис”. Има общо към една година трудов стаж като звукооператор и е оставила добър спомен в старите колеги от отдела.

Любка, крайната вдясно, в Центъра за подготовка на космонавти на СССР по време на научна командировка.

Разказвам и за нея накратко в моята професионална автобиография, защото тя е неделима от нея, даже и преди нашата сватба през септември 1965 година! 

Наши кумове бяха първия тонмайстор на Радио София Людмил Бабев и съпругата му Люба - певица в Ансамбъла за песни на Радиото. А снимките ни прави фотолетописецът на Радиото и мой приятел до днес, музикалният редактор Мирчо Сливенски. Спомням си, че когато попаднах за първи път в екип с Бабев, той естествено се поинтресува и дали съм женен. Отговора ми той коментира така: „ А-а, ще се ожениш. Но един съвет от мен – Люба да не взимаш!”. Умееше да се шегува и беше обичан от колегите!

Какво нещо е животът – Люба взех, а с неговата Люба ни кумуваха...Бяха прекрасни кумове, а кумата - красавица!

За семейството ни следваха наситени с работа години, когато през 1972 година се появи и първото ни дете – синът Петър. Пет години по-късно и второто - дъщеря ни Константина.

През 1976 година бях изпратен от Ръководството на Радиото да следвам задочно в АОНСУ по специалността „Управление на идеологическата дейност”. Въпреки съпротивата на моята пряка началничка (обяснима „човещина”), през 1981 година завърших петгодишното обучение с отличие, като дипломната ми работа беше свързана с механизмите на въздействие на говорните звукови документи и в частност тези от Златния фонд, в радиопредаванията, за тяхната убеждаваща сила. Определението на звуков документ, което дадох в дипломната си работата, се предпочита от някои съвременни изследователи. Пример: 

След 10-ти ноември 1989 година, при изменението на Закона за авторското право и сродните нему права, на едно финално обсъждане  с участие и на чуждестранни специалисти, аз огласих несъгласието си с „влачещото се от Закон в Правилник и до сега определение на звуков документ (фонодокумент) и дадох моето определение. Един чужденец – университетски преподавател от САЩ каза, че в бъдеще той ще използва вече моето определение в своята преподавателска работа. То е по-добро от определението за фонодокумент, което и сега  е включено в Закона за Държавния архивен фонд (безкритично копирано и в нормативни документи на БНР). Предпочитания към моето определение има и в публикации на съвременни български изследователи.

По онова време още доцент, моят дългогодишен приятел Веселин Димитров, който също имаше публикации по радиодокументалистиката, ми оказа помощ при структурирането на дипломната ми работа. Но в моятя дипломна работа аз отбелязах несъгласието си с неговото основното определение на видовете звуковите документи – автентични и художествени! Моето почиваше на моето основно определение за звуков документ. Давам пример:  един запис на партиен конгрес (пример с Х конгрес на БКП) може да бъде неавтентичен, художествен документ! Звукорежисьорът беше си позволил да отваря специален микрофон в залата и да усилва ръкоплясканията – да създава негова, субективна звукова картина! Това вече не е автентичен звуков документ!  Очевидна е несъстоятелността на неговото, на Веселин Димитров,  определение за видовете звукови документи. Не е важно дали това е конгрес или художествено, театрално представление. Важно е дали информацията, съхранена в звуконосителя, ще позволи след време да се възпроизведе звуковата картина от звуковото събитие – автентично или художествено изменено от твореца, например на  звукозаписния пулт! Моето определение за звуков документ гласи следното:

Фотоцитат от моята дипломна работа.

Някои читатели тук ще кажат, че задълбочаването в съдържанията на някакви определения има значение само за двама-трима, които са вътре в тази материя. Това не е така. Точното или неточното определение в нашияя случай има и пряко финансово изражение. Едно „по-широко” определение ще включи в категорията звукови документи и много незаслужаващи място в Златния фонд. А за всеки оригинал от този Звуков архив се правеха по още две копия на най-съвременна лента. Осигурява се място в хранилищата, хора ги подготвят за безсрочно съхранение, през няколко години, съгласно със Закона за архивите, трябва да се правят контролни прослушвания – хора, апаратура, електроенергия, охрана и т.н. Това всичко струва пари на държавата. По-късно в моя разказ ще спомена за създаването от мен на един раздел при Златния фонд – Исторически архив, в който звуковите документи се съхраняват само като наш оригинал и всичко друго не се прави за тях. Някой, вероятно без да помисли много, много или  може би за да му е по-лесно, сложил всичко отново в една кошница – на Златния фонд. Та, виманието към определенията на е безцелно!

През същата  1981 година поех като ръководител сектор „Златен фонд”. Трябва да отбележа, че управленските и задълбочени общокултурни знания, които получих в Академията ми бяха много полезни в бъдещата ми работа като ръководител на „Златния фонд” на БР и след време, успоредно и като заместник-ръководител на най-голямото по численост направление в Радиото – „Студиен звукозапис”. Броят на колегите достигаше, доколкото си спомням, до около  120 души. А и по-късно, при работата ми като преподавател във Факултета по журналистика и като Технически директор на първото в България частно национално радио „Експрес”. За създаването и успешното развитие на Музея за история на радиото в България, принос имат и знанията, които получих в АОНСУ. 

 

Инж. Иван Симов – в дясно, с лице към нас. От ляво – инж. Георги Тренев, архитект Бенчев и инж. Здравко Славов.

По времето след като Величка Ангелова се пенсионира, а моят колега Михаил Люцканов вече беше напуснал Радиото за да се отдаде на преподавателска дейност в БД Консерватория, когато през 1981 година поех като ръководител „Златния фонд, аз бях единствения специалист в Радиото  по всички аспекти на  звуковата документалистика и  реставрация на звукови документи.

Като ръководител на „Златния фонд” през следващите години участвах в  усвояването на строящото се лентохранилище за Златния и Постоянния фонд на Радиото в Боровец. Естествено началните трудности бяха на лице.

 

И така нататък, в мой доклад от 5 страници към 27 август 1982 година.

В помещенията за лентите трябваше и се извърши обработка на дървените стелажи с течно стъкло за тяхната огнеупорност. 

Беше извършено обучение на персонала за работа с климатичната инсталация при осигуряване на необходимите климатични параметри за съхранение на записите от Златния фонд. Практиката в лентохранилище „Боровец” наложи да предложа и се въведе още един измерител  на климатичните параметри  в хранилищата – скорост на промяна във времето на влажността и температурата. Специалистите, поддържащи климатичната инсталация на 

Лентохранилището, притеснени от промяната на климатичните параметри след неочакваните и чести спирания на ел.захранването в този нов обект, след пускането на тока, бързаха да върнат показанията час по-скоро. И ударно връщаха предписаните параметри, което се фиксираше в разположените в хранилищата измерителни самопишещи уреди... Това бързо връщане на параметрите беше като „юмручен” удар по съхраняваните звукозаписи! Новият параметър за скорост на промяната във времето беше новост,  високо оценена от колеги – специалисти в областта на звуковите архиви. Значително по-важно е поддържането на тези параметри постоянно, отколкото тяхната абсолютна стойност!

По мое предложение в лентохранилището в Боровец беше създадена специална апаратна за 12-часова аклиматизация на оригиналите и дублиращите копия и пренавиването им с постоянен опън на лентодвижките на два подходящи магнетофони STM-310, притежаващи автоматично регулиране на постоянен опън при пренавиване. Едва тогава следваше тяхното разполагане за дълготрайно, безсрочно съхранение в хранилищата. Изискване и на Закона за архивите! По мое предложение беше назначена, специално подбрана от мен в  Самоков и обучена в „Златния фонд”, служителка за работа с лентите в Лентохранилището. Там беше оборудвана и презаписна апаратна. Пак там бяха пренесени и монтирани в работно състояние филипс-мюлеровите апарати, тъй като там се съхраняват и оригиналите на този звуконосител.

Пренасянето и подреждането на оригиналите и дублиращите копия в Лентохранилището беше полезна и много отговорна работа. Лентохранилището ни на „Драган Цанков” 4 временно си отдъхна... И ние с него.

Филипс-мюлеровите апарати в предверието на звукозаписната апаратна в лентохранилище „Боровец”.

Видимо годините продължават да обогатяват апаратната с „нова” техника. Надявам се, че апаратната няма да се превръща във филиал на Музея за история на радиото в България „Проф. д-р Веселин Димитров”.

С колеги от „Златния фонд” пред лентохранилище „Боровец”. Седнали от ляво - Йорданка Херманова, Иглика Мангова, Димитър Пехливанов, Здравка Якимова и Екатерина Пунева. Прави сме аз и Иван Иванов – един колега с голям професионален опит и добросъвестност в работата!

По време на моето ръководство на „Златния фонд” разработихме систематизация и започна създаването на картотека на Златния ни фонд. До тогава търсенето се извършваше с разлистване на инвентарните дневници...Следите от това са се запазили „за поколенията” по ъгълчетата на тяхните страници. Нашите картотечни фишове се отличаваха (надявам се и сега) от тези, които сме видяли в чуждестранни архиви по това, че съдържат и кратки, но високо оценени от ползователите характеристики на включената информация. Систематизацията, което разработихме беше съобразена и със задачите на радиопроизводството. Продължаваше, макар и трудно и бавно и дешифровката на говорните звукови документи.

По мое предложение успоредно вървеше и специализацията на колегите в сектора съобразно тяхното образование и квалификация. Работещите по това време в „Златния фонд” се изградиха като специалисти по звукова архивистика, способни да реализират необходимия обем обработка на всеки новопостъпил звуков документ. Това се извършваше според приетия, една година след  като поех „Златния фонд”, основен документ – „Регламент за попълване, обработка, съхранение и ползване на Златния фонд”. По неговото съдържание бяхме работили и с Михаил Люцканов, и с Величка Ангелова, и с преминалият при нас, също от Първо студио,  звукорежисьор Божидар Петков. Звукооператорите и уредниците, които бяха изпращани да работят в „Златния фонд”,  имаха висока дългогодишна квалификация и за наша чест нямахме нито един случай на повредени звукови документи и нито една неизпълнена заявка на редакциите. Редакторите намираха в колегите в „Златния фонд” компетентно и доброжелателно съдействие. Това стимулираше редакциите и постъпленията на нови, ценни звукови документи с всяка изминала година нарастваше в количествено и качествено отношение! Още по времето на Величка Ангелова беше търсен от колегите в „Извънстудийни радиопредавания” необходимия респект към качеството на записите, създавани специално за Златния фонд.

Струва ми се, че малко закъснях с разграничаването на Златен фонд от „Златен фонд” за неизкушените в нашата терминология понятия, гости на моя блог:

Златен фонд на Българското радио е една колекция от ценни за историята на България звукови документи – записани като звук спомени, изказвания, изпълнения, звуци от звукови събития - обществени или природни. 

„Златен фонд” е названието на едно структорно звена в Българското радио, на което е поверена грижата и възложена работата по попълването, обработката, съхранението и ползването на Златния фонд! 

В обработката на лентите за Златен фонд приложихме нови в българската практика, специфични мерки за гарантиране на тяхното съхранение, включително и на информацията за тяхното съдържание. В началото и в края на всяка лента добавяхме по една минута (на скорост 38,1 см/сек) БЛАНК от същие тип лента, от какъвто тип е оригинала, за да имат еднакво изменение на физическите параметри  при промяна на влажността или температурата във времето. Това са ленти за БЕЗСРОЧНО съхранение! Пластмасовите керни са нетрайни по габарити във времето. 

Бях забелязал, че имаше случаи, когато лента, стояла дълго време на едно и също място в някакво лентохранилище и подложена на , макар и слабо, магнитно поле, то в края се чуваше периодично пукане. Дължеше се на запис от процепа на металния керн, на който беше навита лентата. Този процеп се явяваше като някакво подобие на процепа на магнетофонна глава. Някои автори предлагаха залепване (неутрализиране) на вредното влияние на процепа със залепването на метална лепенка от вътрешната страна на керна. Пътят, който ние избрахме беше в отдалечаване от този”процеп”. Това ни даваше сигурност и в още едно отношение. Бяхме забелязали , че там, близо до керна, най-често се изтърсват лентите след продължително съхранение, при неправилно навиване или  манипулиране с тях. А празната лента, която залепвахме в началото, защищава началото на оригинала от деформация при изсъхване - там лентата е най-близо до околната атмосфера. Върху същата празна лента започнахме да записваме гласово, в апаратната при обработката на поредния оригинал, най-важната информация - кой и кога говори или изпълнява нещо и място на звуковото събитие. Така че в бъдеще даже да се загуби съпровождащата лентата писмена информация, тя да носи най- важното  за да може пълноценно да се  използва. 

Всяка лента се описваше на специални, от нас разработени, документален и технически паспорт, които попълва съответния наш специалист при прослушване и измерване. Същото се прави и сега, но техническия паспорт е премахнат, вероятно скоро след моето напускане на „Златния фонд”. Новата ръководителка беше далеч от тази материя и си е „упростила работата” противно на интереса на работата!. Наскоро ми попадна празна бланка от паспорта, който, вероятно от тогава и до сега попълват колегите. Там практически няма оценка за техническото състояние на новопостъпилия звуков документ. Очевидно това е в резрез и с изисканията на Закона за архивите за периодична проверка на 5 години, за състоянието на съответния звукозапис – настъпили ли са промени, за да се предприемат съответни мерки. Няма база за сравнение! Постарах се да преработя този паспорт, който сега се ползва, с добавяне на най-необходимите характеристики за техническото състояние на записа при постъпване в Златния фонд и след периодична проверка след години. Преработената бланка предадох на Началника на „Златния фонд”, но дали е започнало неговото приложение, не зная. А и колегите трябва да бъдат обучени за да могат да го попълват компетентно по отношение на техническото състояние на звукозаписа.

Преработеният от мен паспорт.

Тези  дейности до известна степен се прилагат и  сега, макар и без обучение на сега работещите в „Златния фонд”, формално, което се отразява в това отношение отрицателно на крайния резултат от тяхната работа. Доколкото ми е известно, подборът и обучението на новопостъпили в „Златния фонд” хора, на които в годините след 1991 година се възлага работата със Златния фонд е напълно сгрешено. За причината имам свое обяснение. 

Работата в „Златния фонд” изискваше от всички нас много внимание и професионализъм. Основното ядро през годините до края на 1989 година се запази. Имаше и изключения. Един пример – от „Фонотеката„ при нас беше изпратена една от опитните фонотекарки – Зоя. Една действително опитна и хубава жена. Нямах никакви забележки, докато един ден не ме изненада с желанието си да се върне отново във „Фонотеката”! Защо? Защото там, в края на работния ден, след като е свършила възложената и за деня работа, тя си отива с разтоварено съзнание...”А при вас работата няма край! Тръгвам си и продължавам да мисля за продължаваща на следващия ден работа!”. Отказа се от „Златния фонд” и се върна във „Фонотеката”.

От ляво, след мен, е Зоя, Николай Николов и Божидар Петков.

На нейно място дойде друга опитна фонотекарка – Цветанка Горанова.

След време, при едно посещение в „Златния фонд” на Любен Владигеров, той така коменитира, когато я видя: „Бря, м ...чи тя била хубава!”. Любен и Панчо Владигеров са от Шумен.  А той беше избродил Европата и България и разбираше от хубаво! Цецка беше също много  полезна в  сектора. А трябва да отбележа, че след години, но още докато работеше в Радиото, тя ми предаде едно много ценно дарение за Музея, което сравнително скоро демонстрирах в действие! 

Любен Владигеров при мен в „Златния фонд”.

Тогава, в няколко сеанса, той донесе своята изключително ценна дискотека и ни даде да я презапишем за Златния фонд. Безплатно!

Тук, след мен е Катя Пунева, Божидар Петков, Цветанка Горанова и Димитър Пехливанов.

През 1983 година бях изпратен с колегата-акустик в БР инж. Константин Кунов отново в Московското радио за специализация по звукова реставрация, за да обогатим своите знания от колеги, които ежедневно се занимаваха с реставрация.

Пак по мое предложение започнахме издаването на специализиран печатен информационен месечен бюлетин в помощ на редакциите ползващи в своите радиопредавания звукови документи от Златния фонд. Този бюлетин продължава да се издава и до днес и вече вероятно наброява хиляди страници. 

Началото - април 1983 година! Първи брой на месечния информационен бюлетин към майския  календар на БТА “Дати и събития”

Беше време, когато в неговото съдържание започнахме  да включваме и информация от Златните фондове на Районните радиостанции. Това допълнително обогати информацията,  която „Златния фонд” предоставяше на всички редакции в Българското радио  - Радио София и РРС, но и повдигаше самочувствието на колегите от провинцията. Нещо много важно за повишаване на качеството на тяхната работа! Създаваше и чувството за наше общо дело в радиоразпръскването в България. За мен е странно защо сега това не вълнува ръководната „шапка”. Може би защото тя, шапката, е надената на неподходяща глава...

Пак в този период започнахме подготовката на „Златни минути” от Фонда ни, които се излъчваха, в началото всяка събота сутрин, по „Хоризонт”. По това време директор на „Хоризонт” беше Владимир Цаков. , с когото  бяхме не само колеги, но и приятели от комсомолските ни младини.  Имаше конкретен случай, при който той гласува пълно доверие на специалистите от „Златния фонд” по отношение съдържанието на нашите „ Златни минути”! Това доверие продължи да ни стимулира и задължава в подготовката и на следващите наши предавания в тази рубрика. Най-активно по него тогава  работеха Иглика Мангова и Екатерина Пунева.

„Златният фонд” се развиваше разностранно.

(3) ЗАХАРИ ПЕТРОВ МИЛЕНКОВ - ПРОФЕСИОНАЛНА АВТОБИОГРАФИЯ - ЧАСТ ТРЕТА

През пролетта на 1971 година Ръководството на Радиото взе решение да създаде професионално звено за работа с най-ценните звукозаписи на Българското радио, отделени в т.н. ЗЛАТЕН ФОНД. Аз бях определен със заповед от техническия директор по това време инж.Дончо Дончев за заместник на отговорника за Златния фонд Величка Ангелова. Това насочи моята професионална работа към най-отговорната пред бъдещите поколения дейност - работа с едно неоценимо богатство на България. Преглеждайки сега документи от това време виждам, че изборът ми не е бил случаен. Още предни години аз съм правел опити за частична реставрация (подобряване на звученето) на стари записи – главно на такива с гласа на Георги Димитров.

Правил съм си и кратки записки за използваните корекции. Очевидно това не е останало незабелязано от Величка Ангелова – отговорник за Златния фонд, която беше придадена към нашия Музикален сектор на отдел „Студиен звукозапис”.

19 февруари 1971 година!

В заповедта има още едно основание за Техническия директор: „С оглед подобряване на работата...” се назначава човек за „помощник на отговорника...Величка Ангелова.” И не само да и помага, но и да „замества отговорника” при определени обстоятелства. При това, тя сама го е избрала човека, който да я замества! За което съм и благодарен!

В същата година Ръководството на Радиото продължава да е обърнато с лице към Златния фонд (не с кавички, както е сгрешено в Заповедта):

Не случайно моето име е посочено на първо място в този документ, в екипа за „обработка и реставрация”, защото аз вече съм в „Златния фонд”!

В края на същата 1971 година, към мен се присъедини и моят колега от Първо студио Михаил Люцканов – екипът отново е заедно -  отново избор на Ангелова! И много скоро след това бяхме изпратени на специализация по звукова реставрация в Московското радио. Там беше едно от малкото професионални реставрационни студия в света достъпно за нас. Бяха специалисти извършили реставрация на звукозаписи на редица бележити световни личности. Реставрация там се извършваше ежедневно в две специално оборудвани апаратни! 

Специализацията ни беше около два месеца и имаше за близка бъдеща цел реставрацията на звукозаписите, които имаше в България, на речи на Георги Димитров. През 1972 година предстоеше честване на неговата 90 годишнина от рождението, което щеше да има наднационален характер. Едни от най-необходимите  звукозаписи с неговия глас бяха от доклада му пред V конгрес на БКП. Но гласът му на тези записи, в резултат на технически дефект, беше с изкривени шипящи и звучеше неприемливо за радиопрограмата ни и за международен обмен. За съжаление, макар че научихме много от съветските реставратори,  когато им демонстрирахме пример с тези дефекти, те не можаха да ни препоръчат решение. Такъв проблем те не са имали в своята практика. На основата на моята практика като звуков монтажист предложих едно решение, направихме проби, но докато бяхме в Москва то беше още само перспективна идея. След завръщането ни, моето предложение беше актуализирано и с помощта на техническите специалисти на отдел „Техническо поддържане” получи своето практическо решение. На мен се падна честта и тежестта да го реализирам – корегиране на всеки шипящ звук в думите. Огромен по обем и изискващ максимална прецизност работа!  Резултатът от моята работа беше допълнително обработен електроакустично от Мишо Люцканов – получи подходящо „лустро” благодарение на неговата идея да използваме устройството Dolby A в режим на декодиране вместо шумоподавител, какъвто нямахме. В изградената за целта импровизирана реставрационна апаратна ние разполагахме с два броя Dolby A.  Така беше  създадена възможност да се ползват успешно необходимите звукови фрагменти от речта на Георги Димитров за честването. Тази реставрация и до сега, след близо половин век, все още се ползва при нужда! Последваха още успешни реставрации на говорни и музикални записи на Радиото и за външни клиенти. 

Първата импровизирана реставрационна апаратна.
До мен, за снимката, е ръководителката на „Златния фонд”
Величка Ангелова

Опис на фрагментите, които обработих

Резултатът от нашата реставрация беше издаден и на грамофонна плоча. Един екземпляр подарих, при едно гостуване в Москва,  на колегите -реставратори в Московското радио. На снимката - една от реставрационните апаратни на Московското радио.

Над апаратурата се вижда подарената плоча
с образа на Георги Димитров

Организацията на работата ни в отдел „Златен фонд”, подкрепена от ръководителката ни Величка Ангелова, включваше и нашата с Мишо Люцканов специализация в новата за България работа със звукови документи. Аз имах за задача, освен ежедневната текуща работа, да проучвам информация от специализирани печатни публикации за методи за подбор, обработка и безсрочно съхранение на звукозаписи на различни носители и да експериментирам възможното. След време тези мои усилия, натрупаната от мен информация, дадоха определено положителен резултат.

Междувременно успях да предложа и състав на специална течност за почистване и деелектризация на грамофонни плочи при техния презапис за фонда на Радиото. Тя се ползваше  успешно не само в Златния фонд, но и в специализираната апаратна на отдел „Студиен звукозапис” вместо вносните подобни. 

   

Във времето, когато се създаде сектор „Златен фонд,” лентите се съхраняваха в края на Фонотеката в едни дървени шкафове, затваряни с метални шини с по два катинара. Когато тръгвах да вадя ленти от шкафовете,  носех и цяла кутия с ключове – „свети Петър”. Наоколо бяха и стелажите на „фонотеката”, край които работеха всекидневно фонотекарките. Климатичните параметри бяха далеч от оптималните за стари ацетатни ленти! Все пак фонотеката беше в сутерена на сградата, под кота нула,  непроектиран за съхранение на магнитофонни ленти и грамофонни плочи. От там минаваха въздуховодите на климатичната инсталация на сградата, но само минаваха! Запрашеността също беше висока. А и наличието на много хора пораждаше у нас притеснение. Може би неоснователно, но така беше... Най-после се взе решение, тази част, в която бяха нашите шкафове да се отдели със стена от фонотеката. Новото помещение получи и самостоятелен вход с предверие, както трябва да бъде. Само налягането на въздуха в помещението нямаше да бъде малко по-високо, за да се осигури недопускане на запрашен въздух при влизане и излизане...Но за да започнеше ремонта се наложи да пренесем всички ленти на втория етаж в една от кабините ( на Величка Ангелова). Към нашите шкафове, на които най-после махнахме металните шини и катинари, бяха добавени и добри дървени стелажи. Измерванията на климатичните параметри показваха по-висока влажност и направихме опит да я „смъкнем” по химически път. Периодично изливахме от едни тави всмуканата от химически реагент  влага, но...

Шкафовете с металните шини и катинарите преди ремонта.

 

Лентите в кабината при В. Ангелова  

    Колегата Божидар Петков в  помещението преди ремонта.

Проблеми при съхранението на натрупания Златен фонд на Радиото главно върху стари ацетатни магнитофонни  и филимилни ленти изискваха адекватни решения. За филимилните оригинали решение беше тяхния презапис на съвременни магнитофонни ленти. Бях обучен от единствения по това време специалист за работа с Филипс-мюлеровия апарат Иван Хаджийски да работя с тази техника и със съдействието на Михаил Люцканов, които правеше магнитофонния запис в нашата кабина на горния етаж (бяхме пуснали кабел през прозорците), прехвърлихме тези оригинали на съвременни полиестерни нови магнитофонни ленти. Наложи се и да направим една рационализация с колегата от техническото ни поддържане Димитър Бацаров – един виртуоз в механиката, за да пуснем тези апарати , стояли неизползвани десетки години:

Иван  Хаджийски до Филипс-мюлеровите апарати

Но звукозаписите на стари ацетатни магнитофонни ленти бяха застрашени, както от започналата деградация на носителя, така и от падането на високите, нарастването на копир-ефекта и нарастването на шума. Преди години част от записите на тези ацетатни магнитофонни ленти от нашия Златен фонд е била прехвърлена на стандартни грамофонни матрици, т.е. на немагнитен носител. Но след време се оказа, че е започнало разрушаване на механичния запис, въпреки осигурените по това време защитени условия в хранилищата на Централната банка. Това налагаше да се търсят нови начини за съхранение, при това непочиващи на магнитен звукозапис.         

  Имах информация, че в чужбина, включително и в СССР, се прилага покриване на активната страна на грамофонните матрици с течен поливинилхлорид, който след застиване образува пластична ципа върху браздите. Оново изпратиха мен и Михаил Люцканов в Москва в техния институт ВНИИТР – секция „Механичен звукозапис”, при тяхното светило в тази област Аполонова, за да проучим опита им. Но там ни информираха, че те са се отказали от този начин на съхранение на браздите на матриците защото, при обелване на ципата след време, за да се просвири матрицата, финни късчета от ципата остават в браздите и записът се ошумява значително. Информираха ни, че в тяхния московски грамофонен завод при производство на матрици един инженер предлага нова технология, непроучена и неприложена до момента в СССР. Свързахме се с този специалист, посетихме завода в Химки, беше ни разказано и показано на практика как се създават специалните матрици-сандвич, подходящи за безсрочно съхранение на архивни звукови документи. Получихме образци от тези матрици -сандвич и гаранцията на специалистите от завода за приложимостта на този метод за дългосрочно съхранение на матриците!

 При завръщането ни в България, докладвахме за целесъобразноста от приложение на тази технология за създаване на застрахователни копия на застрашените наши звукови документи от Златния фонд. Това беше наше смело предложение, нашите технически ръководители ни се довериха и  издействаха от държавата необходимите значителни средства за да започнем презаписи от нашия застрашен Златен фонд в завода в Москва.

         Фрагмент от черновата на отчета ни, която съм запазил.

Образец на матрица-сандвич, експонирана сега
в Музея за история на българското радио

Технологията изискваше при създаването на тези матрици от нашите записи,  да присъстват наши представители. След разкриване на готова двойка матрици, да се извърши контролно прослушване на позитивната страна от тях от наш представител - българин, който да потвърди годността. Тогава на двете страни - негатив и позитив се нарастваха отново ешовете им и ние получавахме от всеки наш звуков документ по две срастнати двойки матрици (матрици-сандвич). Тънкостта на технологията на съветските специалисти се заключаваше в предпазване на два диска от чист метал - никел да не се срастнат неразделяемо в бъдеще! 

През следващите години съм имал неколкократно лично участие. Тази дейност продължи и по времето, когато бях вече ръководител на „Златния фонд”. 

Две години след като ние започнахме матрицирането на наши стари звукозаписи,  в съветския архив ЦГАЗ започнаха също такова матрициране, по „Българската технология”! 

В края на 2018 година, на една Кръгла маса, организирана от Музея и  посветена на звуковите архиви в България, разказах подробно за създаването на тези МАТРИЦИ-САНДВИЧ. От всички, които са имали отношения през годините с матрицирането, сме живи само аз, Техническия директор на Радиото инж. Иван Симов и Зам.председателят по техническите въпроси на КТР Никола Антонов. Поради заболяване, господин Симов не излиза от дома си.

Намерих г-н Антонов по телефона и го поканих  да вземе участие на Кръглата маса, но той не дойде. При това неговото участие навремето е свързано, според мен, главно с „прокарването” на решението „по-нагоре”, за осигуряване на разрешение и финансиране.

Няма да скрия, че съдбата на тези така ценни за историята и така скъпи матрици-сандвич ме вълнува главно по две причини:

1. От  създаването на първите партиди до сега е изминал около ПОЛОВИН ВЕК. Какво е тяхното технически състояние, не се ли е компроментирала тази уникална  технология. Годни ли са да изпълняват и в бъдеще своята роля на застрахователни копия на едни от най-старите звукови документи на България? Когато ги създавахме, към всяка партида имаше допълнителни контролни бройки за проверка. Вярно е, че при всяка следваща партида ние носехме контролни бройки от предишната за проверка и всичко беше изрядно! Но това беше проверка след една-две години...Но сега, след половин век?
2. При какви условия – климатични параметри се съхраняват СЕГА тези матрици? Има ли ги? Някой ми беше споделил, че даже сегашният Началник на „Златния фонд” никога не ги е виждал...А и да ги види, това ще значи само, че ги има. Необходимо е отваряне и внимателно прослушване, измерване на контролни бройки от няколко партиди!