ТАЙНАТА НА БАРОНЕСАТА - втори откъс

 СЛЕДВА ТРЕТИ ОТКЪС.

ТАЙНАТА НА БАРОНЕСАТА - първи откъс

Приятели, на 5 март посетих Руския културно – информационен център в София, където се състоя представянето на новото издание на книгата „Граф Игнатиев” на една моя приятелка – журналистката КАЛИНА КАНЕВА. Даже успях да запиша нейните вълнуващи слова на благодарност към препълнената зала. Книгата е наситена с документи и снимки и иска не малко време за да се стигне до последната 527-ма страница. Но за мен представлява изключителен пример за журналистическо разкриване на един живот, отдаден на любовта към Русия и България. На приносът на Българския граф Игнатиев за освобождението, за възкръсването на България. Но не за това искам от днес да ви разказвам.

Четейки книгата на Калина Канева, отново си спомних за една жена, една руска баронеса, която по същото време - войната на Русия и българските опълченци срещу вековния ни подтисник Турция, помага и оставя костите си в нашата земя. За живота на тази баронеса преди години имаше и един игрален филм, но историята е много по-различна и романтична от показаното във филма! През 1992 година един мой приятел – Стоян Бахчеванджиев ме покани в дома си за да запиша разказа на двама българи – журналист и историк на медицината. Ако имате интерес, ще чуете техните имена и техните гласове в тези няколко откъса, които ще ви предоставя тук в следващите дни. За съжаление нямам техни снимки, а само снимка на моя приятел Стоян Бахчеванджиев, който по това време беше вече сляп. Ослепал е в края на годините, когато е бил библиотекар на Рилския манастир. Цели 20 години! Ще чуете за една тайна, която те двамата гости на Бахчеванджиев са разкрили и... не са разкрили! Името и съдбата на тази руска жена от онзи момент на 1992 година до днес продължава да ме вълнува. Очевидно не само мен. Ето какво са написали в края на една своя публикация през 2017 година Катерина Иванова и Деа Манолова: „...Между малкото й вещи намират два плика, вероятно с писма, а на пликовете с нейния почерк пише в случай че умре, да бъдат изгорени...Волята й е изпълнена, но въпросите дали не е обичала някого и дали нея някой не е обичал и има ли това връзка с идването й в България, остават и до днес без отговори, защото тя така пожелава - личният й живот да остане завинаги тайна...”

След години с Любка посетихме лобно място на баронесата в България и това ми даде възможност да направя вълнуващи за нас с Любка снимки от този красив български град. Ще ви ги покажа на края. А сега – първият откъс /11 минути/:

СЛЕДВА ВТОРИ ОТКЪС.

„ ОТМИНАЛИТЕ ПОКОЛЕНИЯ ИМАТ ПРАВО НА ЖИВОТ И НА БЪДЕЩЕ.” из миналото на "РОДНО РАДИО"

 

Приятели, тъй като никой не посочи грешки в ЧЕТИРИТЕ ИЗРЕЧЕНИЯ, които ви предложих за коментар, ще се поставя в ролята на приятел, към който сте се обърнали за помощ. А аз ще си помогна с налични, достъпни документи, при моите твърдения, че грешки, неистини има! 

За да бъда по-точен, ще разделя първото изречение на три части. В началото се твърди, че първите експериментални предавания са осъществени „...още през 1929 година...” Понеже става дума за експериментални предавания, инж. Асен Маринов си спомня за експерименти с един френски предавател, използван от него и негов съученик още през 1925 година. Няколко дни са излъчвали говор и музика слушани от ефира на средни вълни от неколцина българи. Чуйте спомена на инж. Асен Маринов, който записах малко преди смъртта му. Но, да приемем за вярна 1929 година.

Във втората част на изречението авторът/авторите твърдят, че експерименталните предавания са благодарение на предавател – дело на група инженери, ръководени от инженер Георги Вълков...Техникът Георги Вълков сам е направил първото предавателче – доказвам го с документи, на които трябва да се вярва! Няма никаква група инженери, ръководени от него! 

                    Написа инж. Асен Маринов

 В третата час на изречението неточно е показана мощността на предавателчето – 60 вата. Истината е, че то е било с мощност 50 вата. Разликата не е за пренебрегване при тези стойности! В крайна сметка в първото изречение има ТРИ съществени грешки.

Второто изречение твърди, че експерименталните предавания на музика са били с продължителност по ШЕСТ часа на ден. Печатът от онова време а и историци твърдят, че предаванията са били сутрин 2 часа и след обяд 2 часа. 2 + 2 = 4 ! А не 6 часа.

Третото изречение твърди, че редовните радиопредавания на „Родно радио” започнали през месец май, но проф. Веселин Димитров съобщава, че тогава започват пробните предавания. Чуйте го!

Към 4 добавете още една! Станаха 5 грешки. И това не е дребнавост! Началото е било скромно, но извоювано с огромно желание от малцина българи! Ето какво прочетох в изключителната книга на забележителната  журналистка Калина Канева: „ Отминалите поколения имат право на живот и на бъдеще.”

Четвъртото изречение твърди, че с Указа на Цар Борис от 25 януари 1935 година радиоразпръскването в България става държавна собственост! Истината е, че с този Указ държавна собственост става само предавателя, наречен още преди една година "Радио София",  и останалата материална част на „Родно радио”. Още първия Закон за радиото от 1927 година, в точка 2-ра постановява, че радиоразпръскването у нас е МОНОПОЛ НА  ДЪРЖАВАТА. А в новия Закон за радиото от 26 януари 1935 година още точка първа доразвива подробно даже, какво значи постановения и в този закон МОНОПОЛ НА ДЪРЖАВАТА! И този нов Закон за радиото е обявен само един ден след Национализацията на предавателя и останалата материална част на „Родно радио”! За мен преди време, когато знаех по-малко, беше странно  отстраняването на целия екип /с едно изключение/ на „Родно радио” от бъдещия екип на държавното радио. Но новата „шапка” на Радио София се е оказала балансирана, удачна! До смъртта на Сирака!

 Не съм съгласен и с илюстрацията добавена към тази публикация. Заглавието над снимката е „Българско национално радио”. Показаната  сградата е разширение на сградата на Радио София на бул. Драган Цанков 4. След края на Втората световна война сградата на "Драган Цанков" 4 е получила разширение нагоре - още един етаж, но за повече се е наложило новото разширението да стане вече в страни от основната, солидна сграда. Това разширение трябваше да задоволи  "глада" за още редакционна площ,  докато се завършеше НРТЦ. Но... 

Веднага под снимката /на разширението/се твърди, че е стартирала на 25 януари 1935 година. Сградата на бул. Драган Цанков 4 в никакъв случай не е свързана с 1935 година!

Ако съставим уравнението с броя на грешките, то получаваме  3 + 1 + 1 + 1 + 1 = 7 грешки в четири изречения и една илюстрация.

        Очевидно е нужно по-голямо уважение към историята на радиото в България и към труда на неговите строители! За любознателните читатели да не говорим!

ЗАХАРИ ПЕТРОВ МИЛЕНКОВ - ПРОФЕСИОНАЛНА АВТОБИОГРАФИЯ - ЧАСТ СЕДЕМНАДЕСЕТА

 Приятели, с радост ще споделя един кратък текст от моя блог:

Във Факултета се проведе специален курс за радио водещи РОМИ. В края на своето обучение те създадоха самостоятелно и записахме радиопиеса, която проф. Попова по-късно използваше като положителен пример в свои лекции. Спомням си, че при едно упражнение в старото трето студио, останалите студенти се опитваха да смутят с въпроси, като слушатели по телефона, „водещата” Светлана Василева. Тя беше по образование учителка, за първи път попадаше на такъв натиск от „слушатели”, но се отбраняваше УСПЕШНО! Случайно влезлият в апаратната директор на радио „Алма Матер” Лъчезар Точев, след като послуша, каза, че веднага би я пуснал за водеща в ефир! След време тези роми получиха средства за оборудване на своя радиостанция, Определихме помещение във Факултета, Те даже започнаха ремонт на това помещение, но започналият генерален ремонт на цялата сграда осуети това начинание... Съпругът на Светла, също ром, е скулптор, а брат му Стоимен при нас завърши курс за видео оператори. От много години и двете семейства живеят в САЩ. Там се реализираха много успешно! Техните деца завършиха висше образование, ожениха се... И продължаваме да си общуваме постоянно, главно през интернет, но и когато Светла си дойде в София при своите родители и брат. 

Отново с радост ще споделя и снимки от тази публикация:

Двамата братя Василеви -  Стоимен и Васил.

Скулптурът Васил и Светла Василеви с едно от внучетата.

Стоимен със съпругата си на гости на българския посланик в САЩ.

А сега – защо с радост?! 

Тези дни ми се обади единият от братята Василеви – Стоимен с едно скромно съобщение: „Твой ученик стана най-добрият в номер едно в света магазин за професионална Аудио и Видео Техника.”

Едва ли се съмнявате в моя отговор: „Радвам се! Разкажи повече, изпрати снимки!”.

Предлагам ви информацията, която получих и която би накарала всеки български учител да се гордее!

"Избраха ме за лице на професионален видео департамент на най-големият магазин в света 

B&H photo video and audio.

Taм работя от 12 години, като оборудвам филмови телевизионни студия с техника. 

Като например, задават ми размерите на Студиото, и аз го оборудвам с цялата техника, нужна да работи перфектно, без никакви проблеми.

Честа е голяма за мен, защото аз съм единственият в про видео отдела , който не е завършил образованието си в Америка . В фирмата работим около 3000 човека, собственикът е от Еврейски произход.

От 10 години съм винаги на първо място по продажби с най-много позитивни ревюта. Явно за това са решили да ме използват като рекламно лице на компанията. 

Даже се гордеят, че аз работя за тях. Причината е, че аз съм собственик на видео компания със собствено студио в центъра на Манхатън.  Също така  снимах филм, който е класиран в Кан фестивал 2007ма, филм който е бил изцяло заснет от мен, с осветление и звук, направен също от мен, за една година спечелил 50 номинации и награди в цял свят, който в момента се разследва от “Гинес Рекорди” за най-много спечелени награди в рамките на една година…

Филмът все още върви по фестивали, така че не може да се качи в интернет пространството .

Награден съм за най-добра синематография.

Тук получихме златна награда на Холивуд за късометражен филм

Това е сертификат, за това че ме записаха в книгата на 300 най-добри фотографи в света за 2008ма година

Това е благодарствено писмо от продуцента и режисьора на филма, към всички участници и специално към мен. Заради снимането.

Да беше жив учителя ми Обрежков по кино операторско майсторство, сигурно би се гордял с мен:), не скромно самохвалство от моя страна.

Изпратих ти тази информация, защото ти я поиска.

Дано само не прозвучи като самохвалство.

От друга страна, като твой ученик, да покажа, че има резултат от труда ти, за което съм много благодарен, към теб и всички мои учители…"

На края ще споделя един спомен от преди няколко години, през лятото. Прибирах се от работа с метрото и около пазаря "Димитър Петков" срещнах Светла Василева, която си беше дошла да си види родителите. Те живееха в съседен до моя блок. Заприказвахме се. Съпругата ми Любка позвъни и разбра, че говоря с една приятелка. "Кажи и че говориш с една циганка"! 

Има и такива български цигани!!!

За снимката на усмихнатите трима - Цветана Маринова, Ангел Заберски и Захари Миленков

 Приятели, ето и отговорът на последния мой въпрос - какво ни е събрало в онзи фотомиг на снимката. Погледнете на дясно! Там се вижда достатъчно добре един кино плакат за немския филм "КОМЕДИЕН ХАРМОНИСТ":

                                                                                            

Това е един филм за този немски вокален състав, в който е и нашият АСПАРУХ ЛЕШНИКОВ. Съставът има световна слава в годините до 1933 - та. Ние и тримата с Цветана Маринова бяхме на неговата прожекция и доволни и усмихнати неусетно станахме обект на тази снимка. 

Днес ви предлагам един българския филм  посветен на живота на Аспарух Лешников с неговите възход, световни върхове и нерадостен край. Но край, в който има отблясъци от блестящите младини. 

А преди този филм, с удоволствие ще споделя един документ за принос на "Златния фонд" на Радио София /сега БНР/ за ценната грамофонна плоча, която преди години издаде "Балкантон". Тя съдържаше  популярни в миналото шлагери в изпълнение на Аспарух Лешников стигнали до нас на стари грамофонни плочи. А за успешната реставрация имат принос и съветските реставратори в Московското радио, с тяхната помощ,  само преди година и нещо се бяхме приобщавали към вълнуващата ни звукова реставрация. От значение беше и подкрепата на  техническия ни директор тогава ИВАН СИМОВ, със съдействието си при оборудването на временната раставрационна апаратна към "Златния фонд".  Мишо Люцканов и аз бяхме първите звукови реставратори в България.

А сега един поздрав от Аспарух Лешников и приятно гледане на българския филм "АСПАРУХ ЛЕШНИКОВ"! 

https://www.youtube.com/watch?v=QLVQds92u2M

НОВА СНИМКА С УСМИВКИ - 16 ЯНУАРИ 2024 г.

 Приятели на културата в България, и още по-точно приятели на българската музика и нейните творци, за мен е очевидно от отговорите на моите въпроси свързани с хората на поредната снимки с усмивки, че пълният отговор трябва да дам аз.

 

Един от вас вярно посочи две имена – на Ангел Заберски и моето. Но, въпреки интереса от вас - около 30 души спряхте до там! Налага се, но ще започна по-отдалече.

С каква част от българската култура България е най-известна в света? В СВЕТА! Ще ви подсетя като споделя написаното преди години, но което копирах днес от един сайт, в който работят и лъжци! Вижте какво прочетох в жизнеописание на световно известния български цигулар ВАСКО АБАДЖИЕВ:

„...Цяла Европа познава името му, възхищава се на таланта му, превърнал се в същинска сензация. В България обаче той става жертва на комунистическия режим и е принуден да избяга във ФРГ през 50-те години на миналия век. Името му е забранено за произнасяне, книгите, в които се споменава за гения му, са премахнати от книжарниците и библиотеките и са унищожени. Плочите и лентите с негови записи в архива на радиото също са иззети и заличени напълно. Това несъмнено нанася тежка травма на големия творец и с напредването на времето и също като някои от най-големите класици в музиката Васко загива в бедност и забрава на 52-годишна възраст. Намерен е мъртъв в железница в Хамбург...”.

Истината за този „Паганини на 20-ти век” ме вълнува от много години. А когато прочетох тази лъжа по-горе, ме подтикна преди много време да се възпротивя знаейки истината. И не само аз! Но БНР, като институция,  не си мръдна пръста  да постави на мястото им лъжците...

Преди години се връщах с влак от Видин. Случайно в купето се видях с мой много добър познат и РАДЕТЕЛ за запазване на историята на музиката и музикантите в България – известния български цигулар Йосиф Радионов. И тук вече се приближавам до отговора на името на третото усмихнато лице на снимката. Това е ЦВЕТАНА МАРИНОВА, активен музиковед и страстен радетел за съхраняване и популяризиране на българската музикална култура и музикални творци. 

Благодарение на нея и на една нейна инициатива аз се бях запознал лично с Йосиф Радионов. Затова и пътувайки във влака, ние, от дума на дума,  стигнахме до решението да действаме за създаване на Сдружението „Васко Абаджиев”. Създадохме го и успяхме да съхраним още спомени и негови изпълнение, които не притежава и БНР. Съхраняват се в Златния фонд на Музея за история на радиото. А каква е ролята на Цветана Маринова? Вижте:

Преди много години тя реши и започва да действа, в нейния енергичен стил, за създаване на Фондация „Музей на българското музикално и танцово изкуство в България”. Привличаше подходящи според нея хора, между които, според нея, бях и аз. Това е времето преди и след 10 ноември 1989 година. В документа, който споделям с вас, сме ние, първите. Започнахме!

Изменящите се закони у нас наложиха, освен даренията, които направихме,  нашата фондация да стане СДРУЖЕНИЕ. При този акт актуализирахме и името. Но целта остана същата! 

Споделям още един документ от онези години и  снимки от публични прояви на нашето сдружение в София и страната. 

След смъртта на Цветана Маринова, нов председател стана и продължи делото на Цветана Маринова МАГДАЛЕНА МАНОЛОВА. Човек, аз бих казал, че не само произхода и, но и професионалната и дейност е сериозна основа за успешни резултати.

Годините минават, но проблемът си остава – България няма Национален музей на българската музикална култура. Нужно е държавно отношение и действия. "Успокоява ме" само напливът от депутати, които радеят за тази кауза и за мястото на Магдалена Манолова!!!

Р.С. По времето, когато концертираше в и извън България, за Васко Абаджиев, онази безпросветна комунистическа власт, купи лично за него оригинална цигулка „Страдивари”!

Остана да дам отговор, какво ни е събрало, в онзи фотомиг, нас, тримата на снимката. Отговорът е пред очите ви и е най-лесен за мен. До утре!

ЕДИН ОТ КЛУБ "РОДНО РАДИО" - ПЕТА ЧАСТ

 ПОСЛЕДНОТО УСМИХНАТО ЛИЦЕ ОТ СНИМКАТА С УСМИВКИТЕ - 

ДИМИТЪР ПАЛАШЕВ.

С Митко сме съученици и приятели още от гимназията. И първата снимка, която ви показвам е от дълбоката древност - с Митко двамата измъчваме някаква авточаст, "хваната на тесно" в едно менгеме, в часове по ръчен труд в един автосервиз. Митко имаше слабост към книжните шапки.

Една година след като излязохме от казармата, в края на  1961-ва,  Митко реши да се ожени и покани мен и бъдещата ми съпруга и бъдещ звукооператор в Радио София за кумове. 

Стана по съвместителство и троянски зет...Имат и две деца - момче и момиче -  снимка от 15 години по-късно: 

Нашият гимназиален клас беше много сплотен и десетки години ние продължихме да се събираме. На следващата снимка, ако искате да откриете къде е Митко всред съучениците ни, мен ще намерите най-лесно - стърча над всички отзад, а Митко е пред мен. На тази снимка присъстват още четири наши учителки и един учител. Неслучайно през 1958 година, на първа страница на вестник "Народна младеж" бяхме обявени за "Дружния 11 б клас".

Показвам ви и още една снимка на подобна сбирка, 50 години след гимназията, на която аз и Митко сме отново един до друг.

На тази снимка, в дясно, прави са две дами с очила - дарителки на Музея - проф. Константинова и д-р Гълъбова.

През 1962 година по молба на началника на "Студиен звукозапис" Христина Стойчева, препоръчах Митко Палашев и той постъпи в отдела ни като звукооператор.

По-късно завърши висше образование задочно и стана много полезен и уважаван звукорежисьор до пенсионирането си.

Палашев беше активен спортист и профсъюзен активист в отдела много години. Та даже е бил полезен по профлиния и малко след това.

 А, да не забравя, той беше и активен филателист. Имаше и специфична филмова кариера дълги години.

А в края на живота си издаде и своя стихосбирка, в която имаше и следните редове:

 Веч млад не съм

И почнах да линея!

И стар не съм,

Как искам да живея!

И Митко продължаваше да живееше активно. Беше един от първите, когато с него и Ангел Опълченов  организирахме Клубът на дългогодишните радиоработници към Музея на радиото / сега Клуб "Родно радио"/.

 Десетки са неговите веществени  дарение с експонати за Музея и звукови документи за Златния фонд към Музея! Беше активен в сбирките на Клуба, а вижте каква усмивка извикваше само като се доближи до колежка /Пепа, седналата /.  А ако прегърнеше колежка /Тони/ -  нямам думи от завист!

 Почти винаги си тръгваше последен след сбирките на Клуба, с двамата уредници. И споделяше нашата радост с Тони Радославова от красивото около нас. 

Но ще завърша след като обърна вашето внимание на още едно усмихнато лице на снимката. Лицето, прегърнато от Митко - неговата съпруга Росица Палашева. Предлагам ви още две много хубави снимки за край.

Бъдете живи и здрави, приятели! И до нови срещи!